Марисса Майер - Скарлет

— Значи затова Левана те търси под дърво и камък. Ти си по-силна от нея. Или… би могла да станеш с малко упражнения.

Синдер поклати глава.

— Ти не разбираш. Онзи чародей държеше под контрола си седем мъже, а аз едва успях да се справя и с един. Много по-слаба съм от тях.

— Не, ти не разбираш — отвърна Вълка. — Начело на всяка глутница стои по един чародей, който ни контролира, когато животинските ни инстинкти вземат връх и не можем да мислим за друго, освен как да убиваме. Те изменят лунната ни дарба и я използват, за да ни превърнат в чудовища — е, с помощта и на някои физически изменения също. Но всичко е свързано с господаря ни. Повечето лунитяни изобщо не могат да ни контролират — те дори ни мислят за щитове — и дори господарите ни, които обикновено могат да подчинят стотици обикновени хора наведнъж, могат да упражняват влияние на около една дузина оперативни агенти. Точно затова и глутниците ни са толкова малобройни. Разбираш ли?

— Не — едновременно отвърнаха Синдер и Трън.

Вълка продължаваше да се усмихва.

— Дори най-талантливите чародеи могат да контролират дузина оперативни — най-много петнайсет — и това след години на генетични изменения и тренировки. А ти си успяла при първия си опит да отвлечеш един оперативен от господаря му? С малко упражнения. — Видът му показваше, че му идва да се разсмее на глас. — Не бих си го помислил доскоро, но сега, като претегля нещата, Нейно Величество май има пълно основание да се бои от теб, принцесо.

Синдер трепна.

— Не ме наричай така.

— Предполагам, че ти наистина искаш да се бориш срещу нея — продължи Вълка, — като съдя по реакцията ти на изявлението на императора.

Синдер поклати глава.

— Нямам ни най-малка идея как да… Не знам нищичко за това какво е нужно, за да управляваш и да ръководиш, и…

— Но толкова много хора вярват, че ти можеш да я спреш — обади се Скарлет. — Баба ми умря, за да можеш ти да получиш този шанс. Няма да позволя саможертвата й да отиде на вятъра.

— И аз ще ти помогна — добави Вълка. — Можеш да упражняваш способностите си върху мен. — Той се отпусна назад — тялото му се бе изнурило от дългото седене. — Освен това, ако ти наистина си онази, която твърдиш, тогава ти си моята истинска кралица. И имаш верността ми.

Синдер поклати глава и скокна от щайгата.

— Не ти искам верността.

Скарлет скръсти ръце на хълбок.

— И какво искаш тогава?

— Искам… искам малко време да помисля върху всичко и да реша какво да правя след това, без всички да ми дрънкате в ушите! — Синдер закрачи с тежки, ядни крачки към главния коридор и през една крачка се чуваше силното дрънчене на металния й крак, който се удряше в пода.

Когато останаха сами, Трън изсвири тихо с уста.

— Знам, знам. Изглежда малко… — той кръстоса очите си и завъртя и двете си ръце край ушите си, — но това е част от очарованието й. Трябва само да свикнете.

Беше наредила да й построят моста от много специално стъкло, така че да може да наблюдава войниците си отгоре: да ги наблюдава, докато тренират, докато се бият, докато се адаптират към новите си мутации — и всичко това, без самата тя да може да бъде забелязана. Вниманието й сега беше ангажирано от една нова глутница, чиито генетични трансформации бяха завършили само преди няколко дни. Бяха още толкова млади. Просто едни момчета — дванайсетгодишни, не повече.

Но бяха направо фантастични — някои стояха настрани от групата и непрестанно поглаждаха изящната козина на гърба на дланите си; или подскачаха напред-назад на краката си, чиято структура беше изменена, а пък други вече се караха шумно и се подиграваха един на друг.

И завоюваха мястото си. Определяха си йерархията.

Точно като животните, каквито си бяха.

Всеки чародей правеше мълчаливи знаци на подчинените си, които му бяха зачислени, превеждайки ги през редица бойни строеве. Това също винаги я бе очаровало. Как някои налагаха насила контрола си, докато други — подобно на грижовни майки, се опитваха да подмамят малките зверчета.

Наблюдаваше най-младото крило с растящо удоволствие. Седем от тях се бяха наредили безропотно, но едно кутре стоеше настрани от другите. Беше застанало на четири крака, ръмжеше с оголени зъби на чародейката и приличаше на вълк повече от всички останали. В златните му очи светеше недоволство и омраза.

От този щеше да излезе алфа. Беше сигурна.

Тя наклони глава, но не свали очи от момчето.