Марисса Майер - Скарлет

Когато не можа да открие повече възли, тя приглади косата си с две ръце и отви капака на буркана с артишока. Като погледна нагоре, видя, че Вълка все така стои с доматите и маслините във всяка ръка.

— Добре ли си?

Очите му светнаха. Паника, помисли си тя. А може би страх.

— Защо ме доведе тук? — попита той. — Защо не ме остави?

Скарлет погледна надолу, набучи едно плодче с формата на сърчице и се загледа, докато мазнината се оттичаше в буркана.

— Не знам. Не съм се спряла, за да претегля на кантар плюсовете и минусите. — Тя остави плодчето да падне обратно в маринатата. — Но не ми се струваше правилно да те зарежа там.

Той й обърна гръб, остави кутиите на плота и взе отварачката. От третия опит успя да я захване за ръба на консервата и да я завърти по края й.

— Ти защо не ми каза истината? — попита го Скарлет. — Преди да стигнем в Париж.

— Това нищо нямаше да промени. — Той остави отворените кутии на масата. — Ти пак щеше да настояваш да отидеш при баба си. Мислех си, че ще мога да те защитя пред Яил, да го убедя, че си безполезна и трябва да те пусне да си вървиш. Но можех да извърша това само ако им останех верен.

Скарлет отново прободе плодчето с форма на сърчице и го мушна в устата си. Не искаше да мисли какво би станало, ако бяха направили това или онова. Не искаше да умува над всички възможности, които можеха да свършат с благополучното им завръщане с баба й обратно във фермата. Дори не знаеше дали тези възможности наистина съществуваха.

Вълка свали поглед и се намести на пейката срещу нея, като при всяко движение лицето му се сгърчваше от болка. Когато се настани, извади един домат от консервата и го мушна в устата си. Носът му се сбърчи. Имаше вид, сякаш беше лапнал червей, който преглъщаше с мъка.

Скарлет стисна устните си, за да не се разсмее.

— Виждам, че оценяваш градинските ми домати сега, а?

— Оценявам всичко, което си ми дала. — Той взе маслините и ги подуши, като се пазеше да не бъде изигран отново. — Макар че нищо не съм заслужил.

Скарлет прехапа устни. Помисли си, че той не говореше за зеленчуците.

Като наведе глава, тя топна вилицата си в консервата с маслините, които Вълка държеше в ръката си, и успя да набучи две на остриетата й.

Хранеха се мълчаливо, а Вълка установи, че маслините му харесват, но се прежали да хапне още два подгизнали домата, докато Скарлет накрая му предложи един артишок. Комбинацията от двете, както констатираха и двамата, беше почти поносима.

— Ще е хубаво, ако има и малко хляб — каза Скарлет и огледа откритите лавици зад Вълка, на които имаше различни чинии и големи чаши за кафе с герба на американската република.

— Толкова съжалявам.

Тя настръхна и все пак се осмели да го погледне, но той гледаше втренчено в консервата от домати и почти я бе смачкал в ръцете си.

— Отделих те от всичко, което е важно за теб. И баба ти.

— Недей, Вълк. Не говори така. Не можем да променим станалото и… а и нали ти ми даде онзи чип. Ти ме отърва от Ран.

Той преви раменете си. Половината от косата му беше рошава, буйна и нормална, а другата беше сплъстена от засъхналата кръв.

— Яил ми каза, че щял да те измъчва. Смяташе, че така ще накара баба ти да проговори. И аз просто не можах…

Скарлет потрепери и затвори очи.

— Знаех, че ще ме убият, когато научат, но… — Той с трудност намираше думите и затова остро въздъхна. — Мисля, че осъзнах, че по-скоро бих умрял, защото съм предал тях, отколкото да живея, защото съм предал теб.

Скарлет избърса в дънките си мазните си пръсти.

— Връщах се за теб и баба ти, когато видях, че Ран те преследва. В главата ми цареше такава бъркотия, че не можех да мисля ясно и честно, не знам дали исках да ви помогна, или да ви убия и двете. И тогава, когато Ран те хвърли в статуята, нещо просто… — Кокалчетата му побеляха. Той поклати глава и връхчетата на косата му се поклатиха. — Няма значение.

Закъснях много.

— Ти ме спаси.

— Ако не бях аз, нямаше да имаш нужда някой да те спасява.

— О? Значи, ако не бяха избрали точно теб да ме отведеш при тях и да ме разпиташ какво знам, щяха да ме оставят да си живея спокойно, така ли? Не, не. Ако не бяха изпратили теб, а някой друг, досега щях да съм мъртва вече.

Вълка се намръщи на масата.

— И за миг не вярвам, че си се върнал, за да ни убиеш. Няма значение какъв контрол е имал над теб онзи чародей, там, в операта, това си беше пак ти. Ти нямаше да ме нараниш.

Тъжен и смутен, Вълка срещна погледа й.