Рейчел Хартман - Серафина

— Лусиън! — извика Глизелда. — Не го оставяй да избяга. Не съм убедена, че той е приятелски настроен.

— Всички тунели са блокирани. Ще бъде арестуван, преди да причини каквато и да е вреда.

Де да беше вярно. Злото беше сторено. Обърнах се пак към небето, където вуйчо ми продължаваше да е жертва на последиците от това. Дори и да оцелееше, той щеше да бъде изпратен обратно в Танамуут, за да му окастрят мозъка. Нямаше да го понеса.

Имлан отново го повали, но този път Орма не можа да се съвземе достатъчно бързо. Той беше подпален. Изстреля се през небето и се приземи в реката с голяма скорост, като отнесе моста „Уолфстут“. Облак от пара се издигна от мястото, където беше паднал.

Притиснах с ръка устата си. Имлан се въртеше из небето, като крещеше и бълваше огън триумфално, а новоизгрялото слънце проблясваше по кожата му.

Нощта на договора свърши. Обикновено ние, горедите, вдигаме тост с идването на новия ден и обявяваме: „С драконовите войни е свършено завинаги!“ Тази година обаче всички бяха излезли по улиците, за да гледат драконите, които се биеха над главите им.

Все още чувах крясъци, но те не идваха от гражданите — звукът беше с неподходяща височина. Внезапно осъзнах, че черните точки, които бях взела за ято птици, летяха твърде бързо и станаха твърде огромни, за да са птици.

Ескар и мъничкият ард се връщаха.

Драконът Имлан, дядо ми по майчина линия, не се опита да избяга и не отхапа собствената си опашка в знак на капитулация. Той полетя стремително към приближаващите дракони, като бълваше огън и ревеше, напълно обречен.

Както и лейди Коронги, той беше непочтен, безскрупулен и хитър. Беше се опитал да убие цялото кралско семейство и своя Ардмагар. Може би беше успял да убие собствения си син. Последната му атака беше напълно самоубийствена. И все пак, докато го наблюдавах в пълната му бойна лудост да удря с опашка и хапе със зъби, сякаш щеше да разкъса самото небе, усетих ужасна тъга да се надига в мен. Той беше баща на майка ми. Тя беше съсипала живота му почти толкова сигурно, колкото и своя собствен, като се бе омъжила за баща ми, но дали в крайна сметка нейната упоритост е била по-различна от неговата гибелна атака? Не беше ли се изправила и тя срещу неравни сили?

Ескар не можеше да го повали сама. Накрая три дракона го подпалиха заедно и дори тогава той остана да се носи във въздуха по-дълго, отколкото си представях, че е възможно. Когато Ескар най-сетне го обезглави, това беше по-скоро убийство, извършено от състрадание, отколкото победоносно. Гледах как тялото на дядо ми, горящо като комета, пада в спирала надолу и се разплаках.

Камбаните на църквите смениха ритъма на тревога за пожар, когато димът започна да се издига от южната част на града. Дори и мъртъв, Имлан нанасяше доста щети.

Обърнах се обратно към входа на пещерата. Очите ми пареха, ръцете и лицето ми бяха ужасно студени, а в гърдите ми имаше ужасна празнина. Кигс и Глизелда стояха заедно, като и двамата ме оглеждаха разтревожено, но се преструваха, че не е така. В сенките зад тях стоеше Ларс, за когото бях почти забравила. Той стискаше толкова здраво гайдата си, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели.

— Фина — рече той, когато срещнах погледа му, — какво се случи с Абдо?

Драконът, за който се държеше Абдо, бе подпален и обезглавен. Нямах голяма надежда.

— Не мога да го потърся, Ларс — рекох аз.

Идеята да се пресегна да хвана ръката на Абдо в мислите си, а тя да не е там, ме ужасяваше.

— Не могла или не искала?

— Не искам!

Ларс ме изгледа свирепо и намръщено.

— Ще го направиш! Дължиш му т’ва! Той даде всичко за теб на драго сърце! Той намерих път надолу по стената, хвърли се върху онзи дракон, напра’и всичко, за което го помоли, че и повече. Намери го.

— Ами ако той не е там?

— Тогава ще го намери в Рая, но трябва да го намери.

Кимнах и си проправих път през снега към Ларс. Кигс и Глизелда с ококорени очи се разделиха, за да ми направят път.

— Дръж ме изправена, ако обичаш — казах аз на Ларс, който безмълвно ме обгърна със свободната си ръка и ми позволи да се облегна върху гърдите му. Затворих очи и се пресегнах.

Открих Абдо незабавно. Той беше в съзнание, нащрек, почти невредим и седеше върху нещо, което първоначално ми изглеждаше като остров по средата на реката. Спуснах се с окото на видението, за да огледам по-подробно. Абдо ми помаха, усмихвайки ми се през сълзи, и чак тогава осъзнах върху какво седеше той.

Върху Орма.