Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

Членовете на екипажа не го знаят, но ударите на чука, които чуват, всъщност възвестяват безвъзвратното заковаване на капаците върху техните морски ковчези.

Когато Ахав се провиква, че първият, който зърне чудовището, ще получи дублона, един моряк чевръсто се изкатерва на мачтата.

Но едва изкатерил се, пада в морето.

И едва паднал в морето, бива погълнат от вълните, което иде да каже, че морето е гладно. А то принадлежи на Белия кит и не можеш нито да го сплашиш, нито да го подкупиш.

Едва той бива погълнат от вълните, вятърът стихва, а платната падат като увисналата кожа на умиращ слон. Корабът е прикован завинаги към жарката водна шир, също както монетата към мачтата.

В безветрието хората започват да чезнат и мрат. Духът на изтощения от чакане екипаж се руши, а монетата продължава да блести изпепеляващо в очите им, като истинско слънце.

В ужасното, проточило се с дни чакане, гадателските кости на Куикуег предсказват гибелта му и той си поръчва ковчег. В знойната тишина чуваме коването, стърженето на триона, а стружките с шепот се сипят от гордото перо на главата му, символ на неговата племенна власт, върху рендосания капак.

После той се сбогува с приятеля си и изпада в мъртвешки транс. Как да бъде спасен? Как да бъде изкаран от това страховито, кататонично състояние?

Мелвил не предлага решение.

Куикуег ту е отнесен и вцепенен, следвайки тайния път на собствената си воля, ту отново се съживява и изправя на крака.

Разсъдих, че само едно нещо може да разчупи заклинанието. Любовта. Баналното, обикновено приятелство. Ако например Ишмаел бъде заплашен от смърт, няма ли Куикуег да изскочи от дълбините на вътрешното си убежище, да се притече на помощ пред лицето на възможното убийство? Това изглеждаше силно и следователно правилно решение. Първо, моряците трябваше да заплашат умиращия Куикуег. Ишмаел щеше да се намеси, виждайки как един от тях изрязва с ножа си нова татуировка върху безчувствената му плът. Така щеше да докаже собствената си любов и приятелство. Морякът, на свой ред, щеше да се хвърли връз него, за да му пререже гърлото. Не беше ли логично Куикуег, станал пасивен свидетел на верността на Ишмаел, да се отърси от самоубийствения транс и да се метне между него и убиеца? Отговорът бе очевиден — да!

И не беше ли най-добрият момент да се възвести появата на дългоочаквания Кит именно този, в който Куикуег сграбчва моряка, за да прекърши гръбнака му върху коляното си?

Отново, да.

И ето, той е забелязан, вдигната е тревога. Моби Дик се показва сред вълните, Ахав се носи по палубата, а екипажът се трупа край перилата, за да види огромното бяло чудо. Куикуег, в този сюблимен момент, вече не може да се върне в самоделния си ковчег, докато Ахав зове мъжете да спускат лодките и да гребат, да гребат, далеч от тишината, от зловещото безветрие и покой.

И те натискат веслата, впускайки се в преследване на Кита, а около тях се надига вятър!

Господи, прекрасният вятър!

И аз също седях и гребах, през целия ден.

Започвайки с монетата на мачтата, с вятъра, надул увисналите платна и с Моби Дик, увлякъл ги подир себе си около света.

Всичко, което последва нататък като метафора, изглеждаше неизбежно в този ден на вдъхновение.

Ахав дръзва да излезе от мъртвилото с помощта на веслата.

И какво се случва? Връхлита го тайфун и го наказва за греха му!

С него идва и неминуемата гибел на „Пекод“ и огньовете на Свети Елмо, които пламват по мачтите и върха на харпуна. „Те просто осветяват пътя ни към Моби Дик!“, крещи капитанът.

Ахав предизвиква бурята и плъзва юмрук по дръжката на харпуна с вик: „Ето така гася страха аз!“.

Огньовете на Свети Елмо угасват и бурята стихва.

Сцената е готова за финалната схватка с Моби Дик.

И аз траках с клавишите сцена след сцена — падането на моряка от мачтата, утихването на морето, появата на Кита, почти смъртоносното премеждие на Куикуег и Ишмаел, спускането на лодките, преследването, улучването с харпуна, омотаването на Ахав към чудовището, гмуркането, смъртта, а след това изплуването на капитана, мъртъв, но зовящ хората си от хълбока на Кита да вървят след него, да го последват в дълбините… Не обръщах внимание на глада, на нуждата да отскоча до тоалетната, само веднъж набързо позвъних да ми донесат сандвичи, докато накрая шест, седем часа по-късно, посред следобеда, не се облегнах назад на стола, притиснал очите си с ръце. Изпитах чувството, че ме наблюдават, и погледнах, за да видя стария Херман — все още там, но вече изтощен и бледнеещ. После призракът му изчезна, а аз се обадих на Джон и попитах дали мога да намина.