Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

— Не мога да го направя — отвърнах.

— Хайде, стига си се дърпал…

— Ти не разбираш, Джон. Аз се боя до смърт от самолети.

— Да, хлапе, казвал си ми, но вече е крайно време да го преодолееш.

— Някой ден може би да, но сега, извини ме, не мога да дойда с теб.

— Звучиш като жалък страхливец.

— Да! Признавам си. Не е нещо ново, винаги си го знаел. Плашлив съм като заек.

— Ами стегни се тогава! Лети! Ще спестиш един цял ден плаване.

— О, боже — простенах, облягайки глава на креслото. — Аз нямам нищо против плаването. Фериботът тръгва към десет часа вечерта. Вярно, акостира в Англия по никое време, в три или четири сутринта. Няма да спя, може дори да хвана морска болест. После ще трябва да взема влака до Лондон, който пристига на гара Виктория в седем и трийсет. До осем и четвърт ще съм вече в хотела. В девет без петнайсет ще съм закусил набързо и ще съм се обръснал, а в и половина ще съм в твоя хотел, готов за работа. Няма да се изгуби никакво време. Щом пристигна, веднага запрятам ръкави и се захващам с белия кит…

— Зарежи тая работа, синко. Качваш се на самолета, заедно с мен.

— Не, не.

— Качваш се, и още как, страхливо копеленце такова. А ако не го направиш…

— Какво, какво тогава?

— Ще си останеш в Дъблин!

— Моля? — извиках.

— Няма да си получиш ваканцията. Никакви заключителни седмици в Лондон.

— След седем месеца работа!

— Именно! Ще те лиша от отпуска.

— Няма да го направиш!

— О, само гледай. И не само теб, но и Лори, нашата секретарка. Ще си стоите тук двамката.

— Не можеш да причиниш това на Лори. Тя работи по двайсет и четири часа на ден, седем дни в седмицата от половин година насам!

— И нейната отпуска се отменя, освен ако не летиш заедно с мен.

— О, Джон, не! Недей!

— Само ако се отърсиш от страха, синко. Стига си бил такъв женчо.

Аз се изправих на крака.

— Действително ли ще й сториш това? Заради мен?

— Правилно си схванал.

— Е, тогава отговорът ми е не.

— Какво?

— Добре ме чу. Лори отива в Лондон. Аз също отивам в Лондон. И ще пътуваме по какъвто начин си искаме, стига това да не пречи на работата, на приключването на сценария. Ще плавам цялата нощ и ще дойда навреме в стаята ти в хотел „Кларидж“. Колкото и да спориш, колкото и да се тръшкаш, ще бъда там. Не можеш да ме накараш да се кача на никакъв проклет самолет.

— Така ли?

— Така, Джон.

— И това е последната ти дума?

— Аз на кораба, ти на самолета. Това е.

Джон се извъртя, заметна през рамо невидима мантия и излезе като вихър от стаята, с едри крачки и театрален израз, подобно на Тоска, готвеща се да се хвърли от крепостната стена. Вратата се затръшна.

Аз се сринах в креслото, обзет от ужас и отчаяние.

— Глупак! — креснах срещу стената. — Видя ли сега какво направи!

През следващия ден и половина Джон отказваше да ми говори. Бяхме стигнали до място в сценария, където почивката изглеждаше удобна, ако не и абсолютно наложителна. До края ми оставаха около четирийсет страници, но вместо ние да си отдъхнем, сега само отношенията ни издишаха. Щом се появях в стаята, той се обръщаше кръгом и започваше да говори с всички присъстващи, но не и с мен. На обяд, на вечеря или на път из Дъблин, с такси или с кола, се смееше и шегуваше с Джейк, но към мен не отправяше ни дума, ни поглед. Аз не съществувах. Бях отхвърлената любовница, забравената и непростена съпруга. Чудесният брак бе завършил с провал. Макар да не се досетих веднага, аз трябваше да бъда наказан за своя магичен хипнотичен сеанс, да бъда замерян с камъни и стари бръснарски ножчета. Но явно дори това не му стигаше, защото той не мяташе нищо по мен. Аз просто се бях разтворил във въздуха. Не съществувах в помещението. Ако погледът му случайно минеше през мястото, където стоях, само ме разсичаше, минаваше през мен като рентгенов лъч и продължаваше към някаква далечна точка. Нямаше да се изненадам, ако скоро започнеше да ме споменава в минало време.

След като търпях това цял един ден, дръпнах Джейк Викърс настрана във фоайето на „Роял Хайбърниан“. Джон през това време се бе упътил към ресторанта, заедно с пет или шест свои приятели.

— Джейк — прошепнах му, — какво по дяволите става?

— В смисъл?

— В смисъл, аз съществувам ли изобщо, или не? Той кога смята да ми проговори отново?

Джейк тихо се засмя.

— Това е просто шега.

— Шега? — извиках. — Шега!

— Прави се, че не забелязваш.

— Да се правя! — гласът ми премина почти във фалцет.

— Шшт, не викай толкова. Ако види, че те хваща истерия, ще си умре от удоволствие. Тогава наистина ще те върти на шиш.