Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

— И какъв е той?

— Проблемът ти е… — Аз се взрях внимателно в лицето му, давайки воля на интуицията си. — А, да, ето го!

И докато се усетя, изтърсих:

— Аз не се боя да летя до Лондон, Джон. В мен няма страх. Страхът е в теб. Ти си онзи, който се бои.

— И от какво, Хърбърт?

— Боиш се от ферибота от Дън Лири, който пътува нощем през Ирландско море, сред мрачни бури и огромни талази. От него те е страх, Джон, и затова казваш, че мен ме е страх от летене, докато всъщност ти си този, който се плаши от кораби, бури, морета и дълги нощни плавания. Нали така, Джон?

— Щом казваш, хлапе — отвърна той с каменна усмивка.

— Желаеш ли да ти помогна с този проблем, Джон?

— Да, да, помогни му! — отзоваха се от всички страни.

— Смятай, че вече е сторено. А сега искам да се отпуснеш. Отпусни се. Клепачите ти натежават. Спи ти се, Джон, усещаш ли как сънят те обзема? — мърморех, шептях, нареждах аз.

— Старая се, хлапе. — По гласа му не личеше да се забавлява — Е, може би малко, но очите му бяха нащрек, а китките — стегнати под пръстите ми.

— Няма ли кой да го фрасне с нещо по главата — възкликна Джейк.

— Не, не — засмя се Джон. — Щом му е приятно, нека продължава. Хайде, синко, приспи ме.

— В транс ли си вече, Джон?

— Потъвам все по-дълбоко.

— Добре, продължаваме. Повтаряй след мен: „Не Хърбърт е този, който се бои от летене…“

— Не Хърбърт е този, който се бои от летене…

— „… а аз, Джон, се страхувам от проклетото нощно море и от мъглите на ферибота от Дън Лири до Фолкстоун!“

— Съгласен, хлапе, всичко е така, точно така.

— Още ли си в транс, Джон?

— Повече не мога и да бъда.

— Щом се събудиш, няма да помниш нищо, освен че вече няма да се боиш от морето и ще престанеш да летиш със самолет.

— Няма да помня нищо. — Очите му бяха затворени, но можех да ги видя как потрепват под клепачите.

— И подобно на капитан Ахав, след две вечери ще излезеш на плаване с мен.

— Няма нищо по-хубаво от морето — промърмори той.

— А сега, когато преброя до десет, ще се събудиш освежен и отпочинал. Едно, две… пет, шест… десет. Събуди се!

Джон ококори очи като пингпонгови топчета и се озърна, примигвайки.

— Боже мой, това се казва сън — извика. — Къде бях? Какво стана?

— Хайде, стига си се преструвал! — рече Джейк.

— Браво, браво — ревяха всички един през друг. Някой ме ощипа дружески по ръката, друг ми разроши косата като на дете идиотче.

Джон поръча питиета за всички. Привел рамене, гледа известно време в чашата си, после се вторачи в мен.

— Знаеш ли, хлапе, мисля си…

— Какво?

— Че може би…

— Да?

— Може би си струва да дойда с теб на оня проклет ферибот, сещаш се, след две вечери?…

— Джон, Джон! — кискаха се всички.

— Спрете! — крещеше Джейк, хванал се за корема, смеейки се с цяло гърло.

Спрете.

Спрете ми и сърцето, като сте започнали.

Как е протекла останалата част от вечерта и как е завършила, нямам спомен. Мержелеят ми се само още питиета, както и усещането за всепомитаща мощ, идващо с всяко следващо от тях. Бях във възторг от екстравагантните си шеги, от ловкостта, с която си служех с думите, от пъргавостта на своите отговори. Бях балетен танцьор, кацнал комично върху опъната жица. И да исках, не можех да падна. Бях целият съвършенство и радост. Бях сладък марсианец, ярък и прекрасен.

Както обикновено, Джон нямаше пари у себе си.

Джейк Викърс плати сметката за цялата компания. Докато излизахме навън, на дъждовната, изпълнена с мъгла улица, той склони глава настрана, затвори едното си око и ме фиксира с другото.

— Ти — каза, пръхтейки от смях — си истински маниак!

В нощта се чува дългият, свистящ звук от ножа на гилотината, разсичащ тишината…

За да се стовари върху собствения ми врат.

На следващия ден се разхождах без глава, но никой не обръщаше внимание. Докъм пет часа следобед. Когато Джон неочаквано влетя в стаята ми в „Роял Хайбърниан“.

Не си спомням да е сядал, след като влезе. Носеше леко палто и каскет на главата и крачеше напред-назад, докато обсъждахме някакъв дребен детайл от сценария, който трябваше да се преработи преди два дни, по-късно аз да отплавам за Англия.

По средата на дискусията ни за капитан Ахав и Кита той направи пауза и някак между другото каза:

— А, да. Ще трябва и леко да си промениш плановете.

— Какви планове, Джон?

— Ами ония глупости, за пътуването с ферибота. Трябваш ми по-скоро. Отмени си билета за парахода, ще летим заедно в четвъртък вечер. Ще стигнем за около час. Много ще ти хареса, ще видиш.