Рэй Брэдбери - Зелени сенки, Бял кит

— Че той и сега ме върти. Не издържам повече! Нали знае, че напук на него ще се кача на ферибота?

— Мисля, че знае. Точно затова ти го връща.

— Но той заплаши и Лори. Тя ще лети ли с него до Лондон?

— Разбира се.

— Слава богу. Каза, че щял да я накаже, да й отмени отпуската и да я остави да кисне тук…

— Няма такова нещо. Отпусни се.

— С удоволствие, стига да не беше тази чугунена ютия в стомаха ми.

— Прави се, че не ти пука, че и ти също не го забелязваш и не се интересуваш от него. Трябва най-сетне да разбере, че не може да те разиграва така.

— Искаш от мен да се превърна в Лоурънс Оливие.

— Да, бъди артист и не се бой — каза Джейк.

Така и сторих. Бъбрех с всички, смеех се, дори имах наглостта да коментирам гласно колко доволен е Джон от ръкописа ми дотук. Но той безгрижно си ядеше супата или си режеше бифтека, зяпайки през прозореца или към своите приятели, докато аз вътрешно скърцах със зъби и се потях.

И тогава се случи чудото, което сложи край на сценария и накара Джон пак да заговори с мен.

Беше седем часът сутринта.

Събудих се и вперих поглед в тавана така, сякаш бе огромна маса от бяла плът, свирепо немигащо око, поразяваща плоска опашка. Бях в състояние на ужасна възбуда, като в онези моменти преди земетресение, за които сме чували, когато кучетата и котките бягат презглава от къщата, неуловими предвестници на труса вече вибрират в подовете и гредите, а човек долавя, че нещо предстои да се случи, но няма понятие какво, по дяволите, е то.

Седнах бързо в леглото, после спуснах крака на пода, изправих се, отидох до огледалото над пишещата си машина и обявих:

— Аз съм Херман Мелвил!

После се настаних на стола и все още зяпайки отражението си, за да фиксирам автопортрета, започнах да пиша. През половината време изобщо не поглеждах към клавишите, стараейки се да удържа на мястото му този млад, остарял за една нощ мъж, да не му дам да избяга.

След като си повярвах, продължих да печатам и през следващите седем часа довърших и редактирах последната една трета от сценария, плюс някои части от средата. Сетих се да ям чак през късния следобед, когато поръчах да ми донесат сандвич в стаята и го погълнах, без да ставам от мястото си. Не вдигах телефона от страх да не изгубя концентрация, ако го направя. Никога през годините преди или след това не бях писал толкова бързо, толкова дълго и толкова усилено. Ако не бях самият Мелвил, то бях поне неговата дъсчица за спиритически сеанси, по която той движеше молива. Или пък неговата литературна мощ, трупана през всички тези месеци, сега струеше от пръстите ми, сякаш бях отвъртял крановете. Говорех си сам, мърморех, стенех, плачех и виках, а междувременно сутринта изтече, мина пладне, наближи обичайното ми време за следобедна дрямка. Но умора нямаше — само яростното, упорито, радостно и триумфиращо блъскане по клавишите, докато страниците се сипеха по пода. Ахав зовеше към унищожение над лявото ми рамо, а Мелвил — към съзидание над дясното.

Най-сетне метафорите започнаха да си пасват, да се срещат, да се докосват и сливат. Миниатюрните с малките, малките с големите, а големите — с огромните. Епизодите, съставени от страници и сцени, се пренареждаха като серия от сгъваеми китайски чаши, които се свиват и разтягат, за да съберат различно количество вода, но в този случай, ей богу, това бе вино от избата на Мелвил. В някои случаи заимствах отделни абзаци или цели глави от края на книгата и ги слагах в началото, друг път сцени от средата отиваха в края, а епизоди, напиращи да влязат в средата, запазвах за специални, кулминационни моменти.

Щом веднъж заковах за мачтата златния испански дублон, останалите сцени бързо се нанизаха след тази. Ако не се бях хванал за нея, те можеше и никога да не изплуват, а да се разбягат като акули, подплашени заедно със следващите ги риби-лоцмани от бледата сянка на Кита. Трикът е да хванеш голямата метафора, а другите ще я последват. Не се занимавай със сардини, когато насреща ти се надига Левиатан. Той ще ги всмуче с милиарди, щом веднъж стане твой.

Та тази златна монета, колкото и малка да е наглед, всъщност е огромен символ. Тя въплъщава всичко, за което мечтаят моряците, както и онова, по което с безумна страст копнее Ахав. Той впримчва душите на своите хора, защото, макар неговата душа да е посветена на унищожението на Моби Дик, дяволската хитрост му диктува, че златото е едновременно награда и зов.

Оттук и ударите с корабния чук, забитият гвоздей и яркият, слънчев символ на богатство и власт, прикован към мачтата — с обещанието, че потоци злато ще потекат от раните на Моби Дик в техните протегнати шепи. Тяхното страстно преклонение пред жълтия метал върви по невидимите стъпки на също толкова страстното желание на Ахав за истински рани и истинската кръв на Кита.