Обърнах се към вратата, която полека се затваряше зад мен.
И едва тогава чух викове и врява отвътре.
Боже мой, мина ми през ума, сигурно всички вкупом са тръгнали в грешна посока, някой се е спънал, паднал е и половин дузина мъже са се натъркаляли върху него. Иначе защо бях пръв и единствен? Сигурно вътре се водеше мълчалива схватка на живот и смърт, двата отбора са се счепкали, хванали за гушите, за поясите, натръшкани над, под и около седалките — друго обяснение нямаше!
Трябваше да вляза, да ги спра, да извикам, че съм победил.
Отворих широко вратата.
Взрях се в бездната, където нищо не помръдваше.
Нолан дойде и също надникна през рамото ми.
— Ето на, това са ирландците — рече, кимайки. — Поставят музите над всичко, дори над спорта и залозите.
Защото, какви бяха възгласите, долитащи до мен от тъмното?
— Пусни я пак! Още веднъж! Последната песен, Фил!
— Никой да не мърда. На седмото небе съм. Дуун, колко си бил прав!
Нолан мина покрай мен и също отиде да седне.
Аз известно време стоях, гледайки над редовете към двата отбора спринтьори, залепнали като омагьосани в седалките си и бършещи очи.
— Хайде, Фил, какво става? — извика Тимълти някъде отпред.
— Готово! — отзова се последният.
— И този път — добави Тимълти — без химна.
Аплодисменти.
Осветлението помръкна и угасна. Екранът засия като огромно топло огнище.
Обърнах глава назад към нормалния, трезв свят на Графтън Стрийт, към баровете, хотелите, магазините и вечерния живот. Поколебах се.
После, под звуците на „Прекрасния остров Инисфрий“, свалих каскета и шала, скрих тези лаври на победата под една седалка и бавно, с наслада, разполагайки с цялото време на света, се мушнах покрай Снел-Оркни и неговите канарчета и тихо се отпуснах на мястото си…
И неусетно дойде време за раздяла.
Но за бога! — рече Тимълти. — Та вие току-що пристигнахте! Вече намерихме онова, за което бяхме дошли, казахме каквото имахме да казваме, и наблюдавахме вашия удивителен спринт, за което сме ви дълбоко благодарни — отвърна високият, весел и тъжен, млад и стар мъж. — Няма защо да стоим повече. Цветята трябва да се връщат обратно в парника… инак току-виж увехнали. Ние постоянно хвърчим, скачаме и тичаме. Никога не се спираме на едно място.
Тъй като летището бе потънало в мъгла, за птичките не оставаше друг избор, освен да се напъхат в клетката на ферибота от Дън Лири за Англия, а за обитателите на кръчмата на Фин и мен самия — да се съберем на кея в късната вечер, за да ги гледаме как отплават. Всичките шестима стояха на горната палуба и махаха с ръце надолу, а ние — Тимълти, Нолан, Гарити и останалите — махахме с ръце нагоре. И когато сирената изсвири и бордът се отлепи от пристана, Главният птичар кимна, разпери дясната си ръка във въздуха и всички запяха: „Както си крачех из славния Дъблин, в дванайсет часа през нощта, красива девойка видях аз, да реши коси пред свещта…“
— Майчице — рече Тимълти, — чувате ли това?
— Сопрани, всичките до един! — извика Нолан.
— И то не ирландски, а истински — допълни Кели. — Как не сме знаели по-рано? Можехме да ги слушаме цял час преди отплаването.
— Странно. Странно — кимна Тимълти, вслушвайки се в плаващите над вълните звуци. — Като си помисли човек, поне от сто години се разправя, че били изчезнали от нашите земи. А ето че сега се върнаха, макар и за малко.
— Чакай, кои били изчезнали? И кои са се върнали? — попита Гарити.
— Как кои? Феите и елфите, разбира се, които някога са обитавали Ирландия, но вече ги няма. Сега дойдоха за един ден, оправиха времето и си тръгват, но преди са живеели тук за постоянно.
— О, я стига! — викна Килпатрик. — Млъкнете и слушайте!
Така и направихме — деветима мъже в края на кея, а корабът отплаваше, гласовете се носеха и мъглата настъпваше. Не помръднахме дълго време, чак докато силуетът не се смали в далечината, а мелодията не изчезна като дъх на папая в студа. Докато се върнем в „Четирите провинции“, започна да прехвърча сняг, който скоро премина в дъжд.
Нощта на дългите ножове.
Или по-точно на един нож — гилотината.
Само ако знаех, както би казал някой герой от детективски роман.
Когато всичко свърши, си спомних за Илайджа, застанал пред трапа на кораба „Пекод“, или за самия себе си в книжарницата, когато се канех да купя джобното издание на „Моби Дик“ и чух съдбовните, пророчески слова на непознатата жена:
Читать дальше