Сара Холланд - Евърлес

Щом поставям ръцете си върху неговите, той потреперва от докосването, но не ги отдръпва. Кожата му е топла, едничката топлина, която усещам от дни, и аз я поглъщам.

— Затвори очи — казвам му аз и затварям своите, призовавайки силата вътре в мен, пожелавайки времето около нас да спре своя ход.

Килията и коридорът отвъд нея са толкова пусти, че когато отварям очите си, не съм сигурна дали силата ми е подействала. След това обаче установявам, че звукът от капещата вода е изчезнал и пламъкът на факлата зад Лиъм е замръзнал насред трептенето си.

Ала Лиъм е с мен и диша дълбоко, независимо от факта, че всичко друго е замръзнало неподвижно. Тялото ми трепери от изнемощяване — заради оскъдното количество храна и сън усещам тежестта на времето в крайниците си. Все пак съумявам да стисна ръцете на Лиъм в своите. В отговор той отваря очите си. Мига бавно и учудено, когато съзнава какво се е случило.

Отдръпвам ръцете си от него, потискайки съжалението, което се просмуква в мен, и посочвам към коридора.

— Стражите са там долу. Те имат ключове.

Лиъм проумява ситуацията на секундата. Той отстъпва назад, спира за малко, за да надзърне изумено към застиналия пламък на факлата, и след това поема с уверени крачки надолу по коридора. Ръцете ми треперят от страх за него.

Но след няколко минути той се връща, сграбчил ключа в юмрука си. Заема се с ключалката, а аз чакам, докато сърцето ми бие лудо. Вратата се отваря по-бързо, отколкото съм предполагала, и аз политам напред, отвикнала да пазя равновесие. Лиъм ме прихваща до себе си и за миг оставаме така — с ръката му около раменете ми и бузата ми, притисната до гърдите му. Топлината ме обгръща и за мъничко се чувствам почти в безопасност. Но знам, че не можем да останем така. Времето е замръзнало тук, в тъмницата, ала на горните етажи секундите продължават да се отброяват — за Каро, за Ина, за всички, които обичам.

Лиъм се отдръпва назад първи, като отмества едната си ръка, за да хване моята.

— Знам един заден изход — казва той, а гласът му е нисък и настойчив. — Следвай ме!

Той ме тегли надолу по коридора, внимавайки да не крачи по-бързо от мен, макар да съм сигурна, че едва се удържа да не затича. Превежда ме по все по-тесни и по-тесни коридори, където въздухът е студен и спарен и мирише като на вода. Първоначално отброявам секундите до момента, в който ще тръгнат по петите ни, но скоро единственото, което съм способна да сторя, е да продължа да поставям единия си крак пред другия изпод изнемощялото си тяло, съсредоточавайки се да задържа времето замръзнало толкова дълго, колкото успея. Всъщност не след дълго ще ми се наложи да го отпусна или да припадна.

И все пак стигаме до тясно, спираловидно стълбище, което сякаш се издига и издига нагоре. Но най-после се озоваваме в края му и влизаме в малка хижа, осветена от газен фенер. Поглеждам през прозореца и виждам езерото и замъка отвъд него — вероятно сме в една от хижите край северната стена, в които се топлят стражите. Има походно легло и отрупана с продоволствия маса, както и врата на отсрещната стена, обрамчена от сивкав полумрак.

Пускам ръката на Лиъм и се строполявам на леглото, вдишвайки толкова свеж и чист въздух, колкото мога да побера в дробовете си. Чувствам крайниците си слаби, омекнали. Гледам как Лиъм събира припасите върху масата, поставя ги в две ранички, а сетне се извръща и ми подава едната.

— Ади може да ни скрие тази вечер — казва той. — Утре ще стигнем колкото се може по-далеч от имението.

Лицето му искри от настойчивост и докато го наблюдавам, усещам болка в тялото си. В този момент той рискува живота си заради мен и се кани да се откаже от всичко, което познава. Не мога да му позволя да продължи.

— Каро уби Роан, защото смяташе, че го обичам — казвам аз.

Очите на Лиъм проблясват.

— Но ти не го обичаше.

Болката пробожда гърдите ми като игла.

— Може би не. Може би просто не достатъчно. Не това е важното — взирам се право в очите му и искам той да разбере, да почувства опасността, която кръжи около нас. — Не можеш да дойдеш с мен, Лиъм. Просто ще те убият заради това.

Устата му се изкривява. Чакам да започне да спори с мен, но той се вторачва в мен за дълго и след това най-накрая кимва. Обзема ме смесица от облекчение и разочарование.

— Ако ти се бях доверил по-рано… — подема все пак той. Гласът му секва и си поема дълбоко дъх, преди да додаде: — Ако ти се бях доверил по-рано, може би нищо от това нямаше да се случи.