Сара Холланд - Евърлес

Щом Каро се отдръпва от него, Роан вдига ръце към гърлото си. Челото му се сбръчква, изглежда объркан от кръвта, която се просмуква между пръстите му и се стича по гърдите му. Устата му се затваря, отваря и отново се затваря безмълвно с неизречени, обезсилени думи, които не стигат до мен и до който и да било друг жив човек. След това той полита напред, строполява се с лице надолу до Кралицата и повече не помръдва.

В рамките на един протяжен момент си мисля, че времето пак е спряло, и си пожелавам то да се върне обратно, както и всичко това да не се е случвало.

Ала по пода се разтича кръв. Времето не е спряло. Просто стаята е безвъзвратно притихнала, притихнала като гробница, в каквато всъщност се е превърнала.

Каро ме гледа втренчено и очаква да бъда сломена, за да може силата наново да се върне в нея. Но нищо не се случва. И нищо не се случва. Тя накланя главата си настрана, а лицето й леко се смръщва и изкривява в израз на сдържано разочарование.

— Ти наистина не си го обичала — заявява накрая. — Няма значение. Ще намеря онзи, който ще те пречупи, дори ако трябва да убия всеки един човек в Семпера. А междувременно ти отново ще бъдеш затворена в килия в Евърлес. Колко удобно!

При тези думи яростта в мен ме подтиква към действие. Скачам към Каро и протягам ръцете си, като искам времето да я замрази на едно място достатъчно дълго, за да вкопча пръсти в гърлото й. Силата се надига в мен и се излива навън, прихващайки въздуха в стаята в странни мехури. Докато те стремглаво се носят към Каро, виждам, че тя също вдига ръцете си и отмята назад главата си със смях.

Нейната и моята сила се сблъскват с трясък, който като че ли разтърсва света и го измества от оста му, запраща ме назад върху пода, а ушите ми зазвънтяват. Навсякъде около нас книгите започват да падат от рафтовете, картините се разбиват на пода. Някъде се трошат стъкла и докато с болка се претъркулвам и се подпирам на лакът, десетки бижута се разпиляват от тоалетката на Кралицата и политат към земята.

Докато звънтенето в ушите ми постепенно заглъхва, чувам крясъци в далечината и тежкото трополене на стъпки, идващи към нас. Надигам се и сядам, когато вратата се отваря със замах и стражите на Евърлес се втурват вътре. Първият от тях забавя ход, заковава се на място и извиква при вида на локвата кръв и телата на пода.

— Помощ! — изпищява Каро. Обръщам глава и виждам, че тя вече е на крака, сочейки към мен, а върху лицето й е залепнала маска на ужас. Айвън, мълчалив и вторачен в тялото на Роан Гърлинг, е до нея. Пет минути , осъзнавам аз, след които тя е искала стражата да стане свидетел.

Каро продължава да крещи, докато стражите се приближават към мен, хващат ме за ръцете и ме изправят. Дори не се опитвам да се боря. Цялото пространство вътре в мен е изпълнено с водовъртеж от ужас и гадене и не ми е останала капчица съпротива.

Докато ме влачат навън, Каро спира да крещи за достатъчно дълго, за да смогне да се усмихне, без дори за миг да откъсне поглед от мен.

Кап.

Кап.

Ка…

Капката вода замръзва във въздуха по средата на падането си към пода. В почти катранения мрак на тъмницата едва мога да я видя. Но ето я там, виси във въздуха — миниатюрна сфера, отразяваща светлината от факлите в коридора. Мъничко нещо, като бижу — хубаво и безполезно.

Освобождавам контрола си върху времето и оставям капката да падне на земята. Тя се слива с мокрото петно върху камъка, което бавно се разраства към мен и което в крайна сметка се предполага, че ще достигне до мястото, на което седя свита, в единия ъгъл — трепереща, с ръце, обвити около коленете ми. Способността ми да контролирам времето сега е повече от ненужна. Мога да си играя с капките вода в килията или да накарам факлата навън да застине по средата на трептенето си. Ала не мога да направя тази килия по-топла и не мога да избягам.

Мога да държа времето в ръцете си, но колкото и да се концентрирам, не мога да го накарам да потече назад. Пробвах това и то, както ми се струва, хиляди пъти.

Името Антония зее в устата ми като дупка — нещо, което някога е било сладко, а сега е горчиво и гнило. Името на Алхимика, моето първо име. Най-сетне знам коя съм и мога да почувствам онази възлеста сплав от власт и история, която е залостена в мен, но това само поражда още по-голямата горчивина, че ще умра тук, че Каро Магьосницата ме е победила. Провалила съм Антония. Провалила съм всички свои предишни превъплъщения, без дори да знам кои са те и колко упорито са се борили. Провалила съм Роан, момчето, което някога обичах. Провалила съм Семпера, оставяйки страната под нейната власт и Ина на нейната милост. Стомахът ми се свива при мисълта за Ина. Моята сестра.