Сара Холланд - Евърлес

Вероятно ме мрази и ме презира с всяка фибра на съществото си. И защо не? Чух как стражите си шушукат, знам историите, които Каро разпространява за мен — че съм вещицата , която е съблазнила Роан и го е използвала, за да получи достъп до Кралицата, че съм убила Кралицата, а после и Роан, когато се е помъчил да ме спре, че Каро се е натъкнала на мен там, както съм стояла над телата им, а ножът бил захвърлен в изцапаните ми с кръв нозе.

За момент решавам да позволя на съзнанието си да ме погълне — бих могла да затворя очите си и да се изгубя в някое видение, да пропадна в спомени, които са толкова чисти, неподправени и многобройни — като безкраен наниз от перли. Но притискам ръцете си към студения каменен под, опитвайки се да се вкопча в настоящето — в тази килия и нищо друго. Ако се изгубя в приятни спомени, може никога да не се върна, но ако се замисля за кръвта на Роан по пода или пък си представя лицето на Ина, когато научи, че той е мъртъв, отчаянието ще ме съсипе.

Да рухна сега, това би било само по-нататъшно предателство към Антония и всички други мои превъплъщения. Ето защо се фокусирам върху онова, което знам.

Каро се нуждае от мен жива, иначе вече щях да съм мъртва. Тя има потребност да разбие сърцето ми, за да стигне до силата, скрита някъде вътре в мен. Това би трябвало да ме успокои, ала не вярвам на сърцето си, вече наранено от загубата на онези, които обичам най-много.

Някъде в тъмните дълбини на ума ми един глас шепне, че трябва да се надявам да умра, преди тя да разбие сърцето ми. Но идеята да се откажа от живота сега, когато най-сетне съм разбрала коя съм, когато мога да доловя как силата ми се движи под върховете на пръстите ми, кара всяка частица у мен да закрещи в знак на протест.

Не. Отказвам да умра, не и без борба.

Звукът от ботуши по камъните кънти в студения, влажен коридор. Усилва се с всяка стъпка към моя затвор. Аз не помръдвам. Няма смисъл, стражите никога не идват достатъчно близо до решетките, за да мога да ги достигна и да грабна ключовете им.

Този път обаче нещо е различно. Стъпките звучат някак по-леки и несигурни от обичайното. Секват от време на време, сякаш някой спира, за да надзърта в килиите.

Поглеждам нагоре точно когато Лиъм се появява. Щом ме забелязва, очите му се разширяват и той се втурва към вратата на моята килия, а сломеното ми и изтощено сърце се изпълва и започва да бие малко по-учестено.

Но не. Лиъм не бива да е тук. В съзнанието ми изниква образът на Роан, треперещ под ножа на Каро, опрян до гърлото му, и после — Роан на земята, с изцъклени очи, безжизнен, а кръвта му се разтича около него. Ако тя разбере, че Лиъм ми помага, ще стори същото с него… или дори нещо по-лошо.

— Какво правиш? — гласът ми е сипкав от дългото мълчание. Олюлявайки се, се изправям на крака, а той стисва в ръце пръчките на решетката. Изглежда ужасно, лицето му е изпито и по-бледо от обикновено, а тъмните кръгове под очите му са нещо ново.

— Джулс — казва тихо той. — Добре ли си?

— Не бива да си тук — отвръщам бързо аз, стараейки се да скрия страха си. — Каро ще…

— Знам какво ще направи Каро — прекъсва ме той. Гласът му е натежал от скръб, спомням си, че брат му е мъртъв. — Трябваше да забележа каква е тя. Ако имах…

Той замлъква, взирайки се в някаква точка надолу и настрани, и ми се струва, че мога да видя проблясването на сълзите в очите му.

— Съжалявам за Роан — казвам аз, колкото е възможно по-мило. Дори братята да не се разбираха, не мога да си представя какво би било да видя брат си или сестра си заклани по този начин… без друга причина, освен жестокостта.

Стисвам юмруци, мислейки за Ина. Прогонвам страха си.

— Роан е едва началото — казва Лиъм с плътен глас. — Докато Ина се подготвя да заеме трона, Каро вече е заключила имението: Тя прибира всички, които имат някаква връзка с теб, и ги разпитва.

Кръвта ми се вледенява. Лора. Хинтън .

— Тя трябва да разбие сърцето ми — казвам аз наполовина на себе си. — Търси някого, когото обичам.

Лиъм довършва мисълта ми вместо мен:

— Налага се да излезеш оттук. Преди да започне да ги убива — ръцете му се сключват около решетките, а покритите му с белези кокалчета побеляват. — Нека ти помогна!

Стисвам очи, опитвайки се да успокоя препускащия си ум достатъчно, за да помисля. Образите на хората, които обичам, изплуват в съзнанието ми като беззвучен хор. Преглъщайки ужаса си от идеята за още хора, които биха могли да паднат в жертва на гнева на Каро, срещам погледа на Лиъм и се приближавам към него.