Наоми Новик - Изтръгнати от корен

Върнах се покрусена в стаята си, но изведнъж спрях. Принц Марек стоеше там и разглеждаше картината на стената; беше свалил покривалото, което бях метнала отгоре й. Обърна се и ме погледна скептично. „Господарю… Ваше Височество“, казах или поне се опитах да кажа аз. Думите излязоха като нечленоразделен шепот, който той надали чу.

Но това като че ли не го интересуваше.

— Е, ти май не си от неговите красавици — каза той и със скръстени ръце прекоси стаята. Трябваха му само две крачки; от неговото присъствие тя изглеждаше още по-малка. Сложи ръка под брадичката ми и завъртя лицето ми, за да го огледа. Аз го гледах глупаво. Беше много странно да стоя толкова близо до него. Той беше по-висок от мен, широкоплещест като човек, който живее почти непрекъснато в доспехи, красив като портрет и гладко обръснат, свеж като след баня; златистата му коса беше влажна и се спускаше на къдрици по врата му. — Но може би имаш някакво специално умение, мила, което компенсира това? Типично за него, нали?

Не звучеше жестоко, по-скоро сякаш ме дразнеше със заговорническа усмивка. Изобщо не се чувствах обидена, само замаяна от толкова внимание, като че ли вече бях спасена, без да съм казала и дума. После той се разсмя, целуна ме и ловко посегна към полата ми.

Аз изумено започнах да се мятам като риба в мрежа и да се боря с него. Все едно се борех с портите на кулата; беше непосилно и той дори не забелязваше усилията ми. Изсмя се отново и ме целуна по гърлото.

— Не се безпокой, няма как да възрази — каза той, сякаш това беше единствената причина да се съпротивлявам. — Все пак е васал на баща ми, колкото и да му се нрави да си стои в най-затънтения край на кралството и да те пази само за себе си.

Не че се наслаждаваше от победата си над мен. Аз все така мълчах и предимно замахвах объркано срещу него. Невъзможно бе той, принц Марек, изобщо да ме желае. Не пищях, не се молех, а на него, предполагам, изобщо не хрумваше, че мога да му се противопоставя. В някой обикновен благороднически дом слугинята вероятно с радост би се вмъкнала сама в спалнята му, спестявайки му усилията сам да я търси. В интерес на истината, сигурно и аз бих се зарадвала, ако просто ме беше попитал и ми бе дал време да превъзмогна изненадата си и да му отговоря. Борех се по-скоро инстинктивно, отколкото от желание да го отблъсна.

Той все пак надделя. Тогава вече наистина се уплаших и исках да избягам; блъснах го с ръце и с пресекващ глас повтарях:

— Принце, недейте, моля ви, почакайте.

Макар да не бе търсил съпротива, когато се сблъска с нея, не се ядоса, само започна да губи търпение:

— Хайде, хайде, спокойно — каза той, сякаш бях кон, който трябва да бъде успокоен и обязден, и притисна ръка към бедрото ми. Сукманът ми беше вързан с лента на проста панделка; вече и беше развързал и повдигаше полите ми.

Опитвах се да ги смъкна надолу, да го отблъсна и да се освободя, но напразно. Той небрежно ме държеше в силната си хватка. Но когато посегна към чатала си, аз отчаяно изрекох на глас, без даже да мисля:

— Ванасталем.

От мен се изтръгна неведома сила. Банелите на корсажа ми се стегнаха като броня, той се отдръпна и отстъпи назад, а между двама ни зашумоля стена от кадифени поли. Облегнах се разтреперана на стената, опитвайки да си поема въздух, докато той ме гледаше с разширени очи.

После със съвсем различен глас и тон, който не можех да разбера, каза:

— Ти си вещица.

Заотстъпвах назад като предпазливо животно; виеше ми се свят, не можех да дишам нормално. Роклята ме беше спасила, но корсетът ме задушаваше, полите тежаха и се влачеха по пода, сякаш нарочно бяха станали невъзможни за сваляне. Принцът се приближи бавно към мен с протегната ръка и каза: „Чуй ме…“, но аз нямах ни най-малко намерение да слушам. Грабнах подноса за закуска, който още стоеше на шкафчето ми, и замахнах към главата му. Ръбът издрънча силно в черепа му и той залитна настрани. Стиснах таблата с две ръце, вдигнах я и продължих да удрям заслепена и отчаяна.

Продължавах да замахвам, когато вратата рязко се отвори и на прага застана Змеят в дълъг, великолепен халат, наметнат върху нощницата. Очите му гледаха свирепо. Той направи крачка и се спря на място. Аз също спрях задъхана, с вдигнати ръце по средата на замаха. Принцът се бе свлякъл на колене пред мен. По лицето му се стичаше лабиринт от струйки кръв, а на челото му се виждаха кървави синини. Очите му бяха затворени. После падна с глух удар в несвяст.

Змеят видя всичко това, погледна ме и каза: