Наоми Новик - Изтръгнати от корен

— Мразя каляските повече от химерите — каза той на Змея достатъчно ясно, за да чуя гласа му, извисяващ се над пръхтящите, потропващи коне. — Цяла седмица затворен. Защо никога не идвате вие в двореца?

— Ваше Височество ще трябва да ми прости — отвърна хладно Змеят. — Задълженията ми тук ме възпрепятстват.

Забравила страха и нещастието си, аз се бях протегнала толкова много навън, че можех лесно да падна. Кралят на Полния имаше двама сина, но кронпринцът Зигмунд беше просто един млад, здравомислещ мъж. Беше добре образован и се беше оженил за дъщерята на някакъв граф на север, което ни беше донесло съюзник и пристанище. Вече бяха подсигурили наследници — момче и момиче за всеки случай; предполагаше се, че той е отличен управник и ще стане отличен крал, така че никой не се занимаваше с неговата особа.

Принц Марек беше къде-къде по-интригуващ. Чувала бях поне десетина истории и песни как е убил Вандалийската хидра, които една с една не си приличаха, но хората бяха убедени, че всичките са верни до най-малката подробност; освен това беше убил поне три-четири великана в последната война срещу Росия. Веднъж дори беше тръгнал на поход срещу истински змей, но се оказало, че някакви селяни си били измислили историята за змей, който изял овцете им, за да избегнат данъка. А той дори не ги бе екзекутирал, а бе наказал господаря им, задето е наложил твърде висок данък.

Принцът влезе в кулата заедно със Змея и вратите се затвориха зад гърба им, а хората му се заловиха да вдигат лагер в равното поле пред портите. Отдръпнах се от прозореца и започнах да обикалям в кръг в малката си стаичка. Накрая се промъкнах по стълбите, за да се опитам да чуя нещо; слизах стъпка по стъпка, докато не долових гласовете им от библиотеката. Едва разбирах една на пет думи, но разбрах, че говорят за войни с Росия и за Леса.

Не се напрягах много да подслушвам; всъщност не ме интересуваше особено за какво си приказват. Далеч по-важна беше слабата надежда за избавление: каквото и да ми правеше Змеят, това изсмукване на живота несъмнено беше забранено от кралския закон. Той ми беше наредил да стоя по-далече и да не му се мяркам пред очите, но причината може би не беше само неописуемият ми мърляв вид, който той можеше да поправи само с една дума, а нежеланието му принцът да разбере какво става. Ами ако се хвърлех в краката на принца, молейки за милост, и той ме отведеше оттук?

— Достатъчно! — Гласът на принц Марек прекъсна мислите ми; думите му долитаха по-ясно, като че ли се бе доближил до вратата. Звучеше ядосано. — И вие, и баща ми, и Зигмунд — всички блеете като овце. Стига толкова. Няма да оставя нещата така.

Бях боса и бързо се качих обратно по стълбите, колкото можех по-безшумно: стаите за гости бяха на третия етаж, между моя и този с библиотеката. Седнах най-горе и се заслушах в стъпките на ботушите им, докато не заглъхнаха. Не бях сигурна, че ми стиска да се противопоставя открито на Змея: ако ме хванеше да тропам на вратата на принца, със сигурност щеше да ми стори нещо ужасно. От друга страна, той и без това го правеше. Каша нямаше да пропусне шанса, сигурна бях в това. Ако тя беше тук, щеше да отиде, да отвори вратата и да коленичи в краката на принца, за да го помоли да я спаси — не като хленчещо хлапе, а като девица от приказките.

Върнах се в стаята и започнах да репетирам сцената, като мърморех под носа си, докато слънцето потъна зад хоризонта. Когато най-после се стъмни и времето напредна, с разтуптяно сърце се промъкнах по стълбите. Все още се страхувах. Първо слязох долу и се огледах, за да се уверя, че светлината в библиотеката и лабораторията е угасена: Змеят не беше буден. На третия етаж под вратата на първата стая за гости мъждееше оранжево зарево от огън; вратата на Змея въобще не се виждаше, потънала в мрака в дъното на коридора. Въпреки всичко на площадката се поколебах и накрая слязох в кухнята.

Казах си, че съм гладна. Треперейки пред огъня, изядох няколко залъка хляб и сирене, за да се подкрепя, и се качих горе. Съвсем догоре, в собствената си стая.

Не можех да си представя наистина как заставам на вратата на принца, коленича и произнасям красива реч. Аз не бях Каша, не бях нищо особено. Щях само да избухна в сълзи и да приличам на луда, а той вероятно щеше да ме изхвърли или по-лошо, да повика Змея, за да ме накаже, както заслужавам. Защо да ми повярва? Селянка в сукман от домашно сукно, слугиня в дома на Змея, която го буди посред нощ с небивала история за тормоз от великия маг?