Сергей Лукьяненко - Нескопоското

Трикс се почеса по главата и загледа учудено лодката си. След това измъкна торбата си и зачака. Наоколо вонеше силно на риба. Току до него влачеха някакъв сандък, сложен върху два пръта, който издаваше странни звуци. В него, като мокра камара лежеше нещо, което шаваше, с широки пипала, целите в шипове и с грапава кожа. Между гънките на мокрото и мърдащо нещо, към Трикс гледаше едно свирепо лилаво око.

Не минаха и пет минути и към Трикс се приближи един брадат и не много висок рибар, облечен с груба платнена роба и с широкопола шапка. Погледна лодката. Клекна и пипна дървото. Скочи в лодката и пристъпи напред, назад по дъното, проверявайки нещо. Попита:

— Далече оттук ли я открадна?

Трикс се замисли за секунда, но реши да не спори и отвърна:

— Стопаните й няма да се появят.

Рибарят плю през борда и каза:

— Една златна…

Но Трикс, преизпълнен с доверие към оценката на хлапето, врътна глава.

— Една златна и две сребърни. Това е добра цена.

Рибарят се покатери върху шлепа. Изгледа Трикс със съмнение. След това бръкна в джоба на робата си и извади шепа монети.

— Добре, така да бъде… Ще вземеш ли в сребро?

— Ще взема — съгласи се Трикс.

— Извинявай, че нямам медни — измърмори рибарят и наброи дванайсет сребърни монети. — Разбира се, маляк, не бива да дрънкаш монетите, където ти падне…

Преди да успее да се учуди от факта, че един прост рибар от столицата може ей така да извади от джоба си дванайсет сребърни монети, Трикс не се усети веднага, че го наричат „маляк“. Хвърли на рамо торбата с остатъците от храната си, събра в шепа монетите, без да ги брои и заслиза по стълбите.

— Хей! — малчуганът с оранжевите панталони притича до него и настойчиво го дръпна за ръката. — А за мен?

Без да спори, Трикс мълчаливо му подаде една монета.

— Охо… — Момчето ахна, гледайки с възторг парата. — Благодаря ти…

— Да не вземеш да показваш парите, където ти падне… „охо“ — каза Трикс. — Ще ти отвинтят главата.

— Аха… — кимна момчето и пъхна ръка в джоба си. — Няма. А ти, в града ли отиваш? Аха?…

— Аха… аха — катерейки се по брега, отговори Трикс. — Тук крайбрежната улица не беше толкова представителна, както в центъра, но също беше застлана с плочи. Жалко обаче, че плочите тук-таме се бяха напукали и бяха потънали в мръсотия.

— Може ли малко да се поразходя с теб? — неочаквано попита момчето, вървейки след него по стълбите.

Трикс се огледа. И забеляза (на наблюдателност рицарите ги учат от най-ранно детство), че някакви по-големи хлапета, които се мотаеха по шлепа и помагаха на търговците, оглеждат приятеля му. На брега, също така се размотаваше една група момчета, които бяха по-малки от Трикс, но спокойно можеха да му вземат монетата.

— Може — разреши Трикс.

Те повървяха мълчаливо известно време. Отдясно се простираше зле поддържан бряг, а отляво се виждаха запуснати постройки, от които се носеше рибна воня.

— Следят ни — унило проговори момчето и тръгна по-бързо, като се стараеше да върви пред Трикс. — Аха…

Трикс се огледа назад. Наистина, една групичка, която преди малко се мотаеше по пристанището, сега вървеше подире им. Трикс успя да преброи шестима.

— Върви спокойно — каза Трикс. — Ей сега ще се появи някой и те ще се уплашат.

— Аха… ето, че се появиха — тъжно отбеляза момчето. — Сега ще ни оберат.

И действително, пред тях изскочиха две момчета, на възрастта на Трикс. По всичко личеше, че бяха тарторите на групичката отзад.

Трикс се огледа, с надеждата да види някого, който да им помогне. Но рибарите и търговците бяха останали далеч назад.

Под краката му обаче имаше един дълъг, здрав прът. Досущ като този, с който Трикс се упражняваше с капитана на стражата, преди да му дадат учебния меч. Трикс вдигна пръта, изтри калта в гащите си, за да не се хлъзгат ръцете му и го стисна с бойна хватка, която носеше в учебниците красивото име „младежко забавление“: дланите, стиснати една над друга върху вертикално разположения прът.

Едното от момчетата, яко и набито (веднага си личеше, че нямаше да израсте на височина, но в раменете — охо, можеше да стане колкото цял гардероб!) се изплю на земята, направи крачка напред и попита:

— Сигурно те бива да се биеш с тояга?

— Да — отвърна Трикс, колкото може по-уверено.

Всъщност, изобщо не го биваше, а и с прът за последно се беше бил преди повече от три години. Ех, ако имаше меч! А най-добре — меч и ризница!

— Грак, донеси ми моята тояга — заповяда момчето и приглади къдравата си коса.