Сергей Лукьяненко - Нескопоското

Трикс и неговият сияещ от щастие спътник минаха покрай сразените грабители, без да им обръщат повече внимание. А те ги гледаха с уважение и страх — видимо победеният им водач се славеше до този момент с бойните си умения.

— Ти защо ходиш на кея, щом не бива? — попита Трикс.

Момчето изсумтя и не отговори. Впрочем, даже на неизкушения в житейските дела Трикс му беше ясно, че такива места като рибния пазар, където ловкият малчуган би могъл да изкара някоя и друга пара, благодарение на острия си нюх, в Дилон не бяха чак толкова много на брой.

— Как се казваш? — попита Трикс.

Момчето мълчеше.

Трикс повтори въпроса с малко по-висок тон.

Малкият въздъхна и изрече:

— Халанбери.

— Кръстили са те на древния герой, който е сразил дракона в Сивите планини? — попита Трикс. — Да не би да си от благородническа фамилия?

— Аха… — Хлапакът подсмръкна. — Баща ми е придворен музикант, на пияна глава ме е кръстил така.

— Защо на пияна глава? Това е славно име! Как беше… — Трикс сбърчи чело. — „И замахна с меча си Халанбери, и завиха в клисурите зверовете горски, и се изви към небесата глас на жена, а от белите й рамене се търкулна главата й…“ Словоредът е архаичен, но героят е истински!

— Аха… Знаеш ли как ми се подиграват заради това име? — тъжно каза момчето. И занарежда с преправен глас: „Уби ли дракона, Халанбери? Или само неговите трийсет дъщери?“

— Ясно — промърмори Трикс и за пръв път се замисли над съдбата на хората, които носеха имена на герои. — Тогава как те наричат?

— Аха.

— Защо ли не съм изненадан? — Трикс сви рамене. Той срещаше за пръв път човек, който да предпочита ироничния си прякор пред името си, не защото му липсваше благозвучие, а заради излишния му героизъм. — Недей да страдаш. Ако станеш рицар, ще ти трябва гръмко име.

— А ако не стана, ще ми се присмиват, докато съм жив. — Момчето въздъхна. — Благодаря ти, че не ми се смееш. Ама само как се биеш — направо страхотия! Ти със сигурност ще станеш рицар!

Трикс огледа хлапето с подозрение. И дума да няма, получи се страхотна битка! Дори капитанът би го похвалил. Но истината е, че се получи, защото се уплаши…

Двамата, през това време, бяха подминали рибарските квартали и кейовете, където имаше само складове. Занизаха се кварталите на алхимиците, които можеха да се надушат отдалеч заради миризмата на изгоряло и отровното ухание на еликсирите. Впрочем, не беше трудно да се разпознаят и къщите на тези, които разгадаваха природните тайни. Те бяха построени по един модел, утвърден от градските власти: кръглият дом се увенчаваше от островръх конусовиден покрив от дебели греди, боядисан в тревожен червен цвят, който надвисваше като козирка над стените. Така тези къщи приличаха по-скоро на огромни отровни гъби, които предупреждаваха всички с целия си вид: не се приближавай, опасно е! Впечатлението се засилваше от гъстия храсталак, който растеше между къщите. Имаше само една тясна пътечка, по която можеше да се минава. Алхимиците не признаваха оградите.

— За какво са им на алхимиците такива покриви? — попита Трикс. — За украса ли?

— Аха — удовлетворено отвърна момчето. — За украса… За да не се разхвърчи из целия град отровата след взривовете. Покривът е тежък и когато някой алхимик се взриви, пада отгоре и бух! — затиска цялата къща. Само че не винаги помага. Миналата година един покрив изхвърча и се плесна по средата на реката. Всичката риба, чак до морето, изплува с коремите нагоре. Хората в града бяха ужасно сърдити — плашеха, че ще изселят алхимиците, аха! А те отвръщаха, че ще престанат да правят бои, кибрит, отрова и всичко останало… Глобиха ги и ги оставиха на мира…

Трикс погледна с известен страх към къщите-гъби и ускори крачка. Кварталът на алхимиците не беше голям — само тясна ивица, която отделяше рибарския район и този със складовете от останалата част на града. Рибарите бяха успели да се установят на десния, по-аристократичен бряг. По всичко личеше, че гражданите предпочитаха миризмата на риба пред алхимиците, с тяхното опасно производство.

Впрочем, зад квартала на алхимиците се простираше дълбоко, обрасло в зеленина дере, което навремето беше русло на малка рекичка, а сега представляваше естествена разделителна линия между почтените граждани и останалите обитатели на десния бряг. Над дерето беше построен малък каменен мост, а оттам нататък се простираха жилищните квартали. Оттам крайбрежната улица ставаше многолюдна — бързаха пешеходци, покрай хората се промъкваха карети, разбутвайки тълпата, яздеха конни стражари.