Сергей Лукьяненко - Нескопоското

— И какво ще правим с нея, нали е жива? — не схвана Трикс.

— Как какво? Ще я цапнем по главата, после ще я изкормим и ще я изядем. Ако е посолена, става и сурова за ядене.

— Имаш ли нож?

— Не… И сол нямам.

— Нямаш нито кукичка, нито жилка. Като пристигнем в Дилон… къде в града може да се хапне?

— Толкова ли си загубен? — зачуди се Йен. — В някой хан, кръчма или таверна. Има и механи, но там е за благородници.

— Нали съм благородник — къде повече?

— Ах, простете, забравих — изсумтя Йен. — Тогава ще отидем в някоя механа.

— Колко пари имаш — попита Трикс.

Йен не бързаше да отговаря и Трикс го бутна с крак.

— Три сребърни монети — призна си Йен. — Ще стигнат за дълго.

— И аз имам толкова. Три сребърни монети — каза Трикс. За кесията, която Гриз му беше дал, той предпочете да не споменава. — Заедно с дрехите ли ви дадоха парите?

— Бяха в джобовете. Виждаш ли какви тъпаци — даже джобовете не бяха претърсили!

Трикс въздъхна. Херцог Гриз го раздаваше нашироко.

— Кажи ми за генеалогията на съхерцозите Гриз и Соийе — каза той.

— За какво ти е, нали ти си Соийе? — ехидно попита Йен.

— Глупак. Да не мислиш, че съм запомнил всичко? За това си има херолди.

— В седемстотин и пета година, при изворите на река Далечна в Сивите планини, пристигнал керван от заселници. Кервана водели богатият търговец Крон Гриз и капитанът на стражите Сел Соийе. И макар че злато в Сивите планини нямало, земите им се понравили и те основали съхерцогството на Соийе и Гриз…

Трикс си помисли, че новите земи бяха станали съхерцогство едва след половин век без малко, когато техни управители са били вече синът на Сел Соийе и дъщерята на Крон Гриз. Кралят не раздавал титли на всеки авантюрист. Впрочем, бъдещите съхерцози се оказали достатъчно умни и плащали редовно на краля своите данъци и осигурявали хора за войската му…

— Продължавай — заповяда Трикс.

Разбира се, всичко това той самият трябваше да го знае, без да разчита само на херолдите и летописците. Да познаваш роднините си (а всички благородници бяха роднини), не беше само израз на вежливост, това вършеше работа и в живота. Можеш да оскърбиш някого, като му поднесеш само рибни блюда, другиму да направиш комплимент, като му припомниш единствения спечелен от него турнир. Всичко това Трикс го беше изучавал, да, разбира се, че го беше изучавал! Слушаше летописеца, кимаше в правилния момент, задаваше въпроси и прекрасно можеше да повтори всичко… да повтаря цял ден, та чак до следващата сутрин. След което изтупваше от главата си всичко излишно и освобождаваше място за следващата порция дати, имена и случки.

Трикс въздъхна и каза:

— Разкажи ми пак за Третата велика война…

Замъкът се показа пред тях към пет часа следобяд. Трикс застана на носа на лодката и вдигна ръка над челото си, за да не грее в очите му. Замъкът не беше от най-големите — стените му бяха високи само откъм сушата, а при водата бяха съвсем ниски, макар и с множество бойници. Над главната кула се вееше флаг — две златни риби на син фон.

— На кого е този замък? — ехидно попита Йен.

— На барон Тор Галан — баронът-рибар — отвърна Трикс. Той помнеше криво-ляво историята на най-близките съседи. — С указ на княз Дилон Вразумяващия стените на замъка откъм реката били сринати на три четвърти. За да не бъдат по-високи от мачтите на княжеските кораби…

Йен засумтя обидено.

— Да спрем тук — реши Трикс. — Баронът-рибар е добър човек — всички го казват. Греби!

— Греба — измърмори Йен. — Между другото, ръцете ми съвсем се протъркаха!

— „Оръженосецът не само не бива да противоречи на своя господар, но и с печалния си образ и въздишки да не показва, че службата му е тегоба“… — Трикс огледа дрехите си. Куртката му беше без копчета, а панталоните му — скъсани… — Смъквай панталона!

— Какво ти става?!

— Трябва да изглеждам достойно, а твоите панталони са по-чисти.

— А аз по гол задник ли ще се появя в замъка?

— Хайде, хайде, ще обуеш моите!

Докато момчетата се преобуваха, лодката едва не подмина замъка. На Трикс също му се наложи да хване греблото. Успяха заедно да се доберат криво-ляво до дългия дървен кей.

До брега беше ужасно горещо. Водата не разхлаждаше, а правеше въздуха още по-задушен. Стражите, които седяха под един тръстиков навес, зяпаха момчетата със скучаещи погледи. Никой дори не помръдна. Нито да ги поздрави, нито да ги прогони.

Трикс и Йен стъпиха върху почернелите влажни дъски. Йен се зае да намотава въжето около едно стълбче.