Стефани Гарбер - Легендата

Само че сега тя се тревожеше за него. А и не беше свикнала да доверява другиму тайните си, още по-малко живота си. Долавяше подобни противоречиви чувства и у Данте.

Облак закри залязващата луна и окъпа лицето му в сенки. Той се отдръпна в мрака, но личеше, че вътрешната му борба продължава.

— Ще можеш ли да се върнеш сама в двореца? — попита я.

— Защо? Ти къде отиваш?

— Имам да свърша още нещо тази нощ. Но ти не се тревожи, ще те чакам на стъпалата пред Храма на звездите утре вечер, след фойерверките.

Говореше за последната нощ на Каравала. Фойерверките щяха да са в полунощ, да отбележат края на Навечерието и началото на Елантинин ден. Каравалът щеше да приключи на зазоряване.

Тела искаше да възрази, че времето няма да им стигне, но Данте вече се отдалечаваше. Вървеше към изхода на градината, но щеше да я чуе, ако извика след него. Вместо това Тела го последва на пръсти.

Повтаряше си, че му вярва и че е тръгнала след него само защото се тревожи какво би могъл да направи, за да я спаси. Но истината беше, че й се искаше да му вярва повече, отколкото му вярваше наистина. Дълбоко в себе си още не беше отхвърлила възможността той да е Легендата. Но ако беше Легендата и наистина държеше на Тела, щеше да я освободи от заклинанието още тук, в градината, с кръвта си, а не да я окуражава да вземе картите на майка си и да спечели играта.

Или Данте наистина я обичаше, или беше господарят на Каравала и пет пари не даваше за нея.

Може би, ако откриеше къде изчезва постоянно, щеше да разбере отговора на този въпрос. Но се оказа твърде бавна. Или Данте беше разбрал, че го следва. Така или иначе, докато стигне изхода на градината, от него нямаше и следа.

Тела огледа руините наблизо. Дори събра смелост да се върне в парка, където бе откраднала плаща. Но Данте го нямаше никъде, а нейните крака вече се подгъваха от изтощение.

Наближаваше изгрев-слънце, когато небесната й карета наближи двореца. Съзвездието на Легендата беше угаснало. Запалени факли блещукаха като точици по земята, но въздухът още беше студен след нощната си раздяла със слънцето. Тела нямаше търпение да затвори очи в апартамента си, но каретата й спря, преди да е кацнала. Пътниците в каретата преди нейната явно се мотаеха.

Тела отвори прозорчето и подаде глава навън, сякаш гневният поглед към пътниците отпред можеше да ги пришпори. И се оказа точно така, за нейна изненада.

Вратата на каретата се отвори, мярна се дреха в познат черешов цвят. Тела не можеше да е докрай сигурна — освен роклята, зърна само гъста тъмна коса, — но погледната в гръб, младата жена изглеждаше досущ като Скарлет.

Тела не я изпускаше от поглед, но Скарлет така и не се обърна. Подтичваше бързо и влезе в гаража още преди каретата на Тела да е потеглила отново. А после вратата на предната карета се отвори пак. И този пътник Тела видя единствено в гръб, но моментално позна небрежната походка, омачканите дрехи и златната коса. Джакс.

Надяваше се слънцето да изгрее скоро, защото тази странна нощ трябваше най-после да свърши. Ако светът й се преобърнеше още веднъж с главата надолу, щеше да се разпадне на съставните си части.

Какво бе правила сестра й с Джакс?

Е, Тела не беше сигурна, че младата жена, слязла от каретата, е Скарлет. Така и не беше видяла лицето й. Но познаваше сестра си, познаваше и Джакс и знаеше, че той е достатъчно долен да въвлече Скарлет в тази каша.

Тела изскочи от каретата си веднага щом тя допря земята и едва не си изкълчи глезена. Въпреки това хукна към изхода на гаража, ала не успя да догони сестра си.

— Бягаш от някого или гониш някого? — Принцът на сърцата се появи откъм каменната градина и застана на пътя й. Подхвърляше в ръка лъскава пурпурна ябълка. Както обикновено, не носеше сако и ризата му беше изгладена само наполовина, сякаш му е писнало и я взел от слугинята, преди тя да си е свършила работата. Панталоните му не бяха измачкани, но когато изгряващото слънце огря светлата им кожа, се откроиха петна, които много приличаха на пръски кръв.

Тела си пое дълбоко въздух в опит да успокои препускащото си сърце.

— Ти какво правеше със сестра ми?

— А ти да не би да ревнуваш?

— Не си в ред.

— Сериозно? — Джакс тръгна бавно между вкаменените слуги навътре в градината и Тела го последва.

— Нашата връзка не е истинска — изпъшка тя. — Как бих могла да ревнувам?

— Може би ти се иска да е истинска.

— Ласкаеш се.

— Само защото годеницата ми не ме ласкае достатъчно. — Тонът му беше небрежен, но Джакс не откъсваше погледа си от нея. Опря крак на една ужасена каменна статуя досами Тела. Измъкна кинжал от ботуша си и започна да бели ябълката, сякаш внезапно е изгубил интерес към разговора им.