Стефани Гарбер - Легендата

Зад гърба й се чу нисък, дълбок и изнервящо познат смях.

Не се обръщай, нареди си тя. Не се поддавай на любопитството. Но всяка забрана, дори когато идваше от самата нея, по правило тласкаше Тела към противното.

Тя погледна предпазливо през рамо и моментално съжали.

Данте крачеше от другата страна на тихата улица и гледаше към нея.

Тела отклони поглед с надеждата, че ако не му обърне внимание, той ще подмине и ще се престори, че не я е видял да пустосва калдъръма.

Данте обаче пресече тясната улица и тръгна към нея с невъзможно дългите си крака и усмивката на човек, който крие тайна.

Каза си, че стомахът й се бунтува, защото не е закусила. Също като нея, и Данте бе прекарал нощта в гората, но по излъсканите му ботуши нямаше и едно стръкче трева. Облечен в индигов оттенък на черното, без нито една излишна гънка дори на шалчето, той приличаше на тъмна звезда, изритана от небето и приземила се на краката си.

Изведнъж се спомни как се беше приближил към нея на празненството снощи и стомахът й направи ново салто. Беше го поздравила, а той й отвърна с отегчение. Но после Тела го хвана да я гледа през залата, да й мята по някой и друг поглед, а сетне изведнъж бе цъфнал до нея и я беше целунал така, че коленете й омекнаха.

— Моля те, не прекъсвай заради мен тази толкова интересна реч — каза той и я върна към настоящето. — Със сигурност съм чувал и далеч по-колоритни ругатни.

— Да не би току-що да обиди подбора ми на нецензурни думи?

— Всъщност се надявах на нещо по-пикантно… — изрече го толкова ниско и гърлено, че голямата панделка на кръста на Тела със сигурност се бе накъдрила от неудобство.

Но Данте си беше такъв. Говореше по този начин с всички момичета, облъчваше ги с опустошителната си усмивка и ръсеше всякакви тъпотии, само и само да си разкопчаят блузките и да си вдигнат полите. А после се преструваше, че не съществуват. Чувала бе да се говори за това по време на Каравала. Изглеждаше логично Данте да не я погледне повече след случилото се предната нощ и точно на това се бе и надявала.

Тя харесваше целувките и задявките, и на някакъв друг етап — или в друг живот — сигурно би се изкушила да пробва и нещо повече. Но това „повече“ носеше риска от повече чувства, като любов например. Тела не искаше да има нищо общо с любовта. Отдавна знаеше, че любовта не е част от съдбата й. Решила бе, че ще целува много момчета, но никога повече от веднъж.

— Данте, какво искаш? — сопна се Тела.

Очите му се разшириха едва доловимо от изненада при острия й тон, но гласът му си остана приятен.

— Изпуснала си това в гората снощи — обясни той и протегна ръка. В широката му длан лежеше голяма монета с разкривено релефно изображение, което смътно напомняше половината от нечие лице.

Нейната монета! Идеше й да я грабне от ръката му, но успя да се сдържи.

— Благодаря — хладно каза тя. — Не е ценна, нося я у себе си като талисман.

Посегна да я вземе.

Данте дръпна ръка, подхвърли монетата и я хвана отново.

— Интересен избор на талисман. — Усмивката му се стопи, а веждите му се свъсиха над тъмните очи. Запремята монетата между татуираните си пръсти. — Доста странни неща съм виждал на Каравала, но не подозирах, че някой може да носи такава монета за късмет.

— Сигурно съм искала да бъда оригинална.

— Или пък нямаш представа какво представлява? — вдигна вежда той. Очевидно се забавляваше.

— И какво представлява според теб?

Данте подхвърли отново монетата.

— Казват, че тези монети са изковани от орисиите. Хората ги наричали „злополучните“.

— Е, това обяснява защо не ми помогна особено. — Тела успя да се засмее, но нещо я човъркаше отвътре. Чувстваше се глупаво, че не е разпознала монетата.

Откакто бе намерила майчиното си тесте на съдбата, Тела се беше вманиачила по орисиите. Бяха трийсет и две на брой, сред тях шестнайсет безсмъртни, осем места и осем предмета. На всяка орисия се приписваше конкретна сила, но това не беше единствената причина те да завладеят огромната част от света преди столетия. Според легендите били много по-силни и по-бързи от смъртните, и смъртен не можел да ги убие.

Много отдавна, преди да изчезнат, орисиите, изобразени в тестетата на съдбата, владеели света като богове. Жестоки богове. Тела беше изчела всичко за тях, чувала беше и за злополучните монети, но точно сега не би го признала. Наистина се чувстваше глупаво.

— Хората ги наричали злополучни, защото вещаели лош късмет — продължи Данте. — Уж чрез тях можело да се разбере къде се намира човек. Орисиите ги пъхали в джоба на някой смъртен, на слуга, любим или друг, когото искали да проследят, да държат близо до себе си или да контролират. Досега не бях виждал злополучна монета, но съм чувал, че ако я завъртиш на ръба й, ще видиш на коя орисия принадлежи.