Стефани Гарбер - Легендата

Образът в центъра на Оракула я накара да потърси още информация за Легендата. Плъзнали бяха слухове, че по време на друга игра, преди години, Легендата е убил някого, и Тела се надяваше да научи нещо повече за това, нещо, с което да привлече вниманието му.

Бе направила и невъзможното, за да постигне тази цел, поискала си бе всички дължими услуги, докато не й подсказаха да се обърне към „Най-издирваните от Елантин“. Уж някакъв магазин в столицата на Меридианната империя. Нямаше представа що за магазин е, но след като писа с молба за информация относно Легендата, получи следното писмо в отговор:

Открихме човек, който се съгласява да Ви помогне, но знайте, че той взема скъпо и не само в пари.

Когато Тела отправи молба да й съобщят името му, получи кратък отговор от самия него:

По-добре е да не знаеш.

Приятел

От самото начало Тела прие, че „приятелят“ е престъпник, но към кореспонденцията им се отнасяше сериозно. Информацията, която й предостави за Легендата, я изненада, но в следващото си умолително писмо до господаря на Каравала тя я използва и този път получи отговор.

Веднага щом Легендата се съгласи да им помогне, образът върху картата се промени и вместо в съсипана булчинска рокля показа Скарлет на бал в прекрасна дреха, обшита с рубини, която привличаше погледите на всички мъже в балната зала. Ето такова бъдеще искаше Тела за сестра си — живот, пълен с великолепие, празненства и свободен избор.

Уви, този образ трая само ден, изместен от видение за бъдещето, което и досега си оставаше непроменено.

Тела не знаеше дали и днес вълшебната карта ще покаже същия ужасен образ. Надяваше се да не е така след всичко, случило се по време на играта.

Уви, образът си беше същият.

Главата й се замая, надеждите й повехнаха.

Картата все така показваше майка й. Приличаше на Затворничката, друга карта от тестето на съдбата, цялата в кръв и зад железните решетки на мръсна затворническа килия.

Именно това предречено бъдеще я бе накарало да пише отново на „приятеля“, да го попита дали не би могъл да й помогне отново, този път да намери майка си. Собствените й проучвания не бяха довели доникъде, но за разлика от нея новият й кореспондент не беше заточен на малък остров далече от цивилизацията и имаше далеч по-надеждни източници на информация.

Помнеше отговора му наизуст.

Моя скъпа Донатела,

Работя по въпроса с майка ти и вече открих нещо. Смятам, че не си я намерила, защото истинското й име не е било Палома. Но не мога да те заведа при нея, преди да ми платиш за информацията, която ти изпратих за господаря на Каравала.

В случай че си забравила, нужно ми е истинското име на Легендата. Възлагал съм и на други тази задача, но всички те се провалиха. Ала ти ще прекараш известно време на частния му остров и вярвам, че ще успееш. След като научиш името, ще обсъдим как да ми платиш за майка си.

Твой, Приятел

Новината за името на майка й беше единствената нова информация, до която Тела се беше добрала през последните седем години, и тя силно я обнадежди. Нямаше представа защо странният й „приятел“ иска името на Легендата, дали за лична употреба, или по поръка на друг клиент, но не я беше грижа — щеше да открие истинското му име каквото и да й струва това. Вярваше, че успее ли, ще си върне майката. Досега новият й „приятел“ бе изпълнявал обещанията си.

— Мили боже!

Тела вдигна глава и видя сестра си на прага, с разширени очи.

— Откъде взе всички тези монети? — ахна Скарлет и посочи отворения куфар.

Думата „монети“ удари Тела като юмрук между очите. В последното писмо на „приятеля“ беше приложена странна монета. Затова бе имала чувството, че нещо липсва! Явно е паднала от джоба й, докато се въргаляла с Данте в гората.

Трябваше да се върне и да я намери. Пъхна Оракула в джоба си и хукна към вратата.

— Къде отиваш? — извика след нея Скарлет. — Не ми казвай, че си откраднала всички тези пари!

— Спокойно. Взех ги от баща ни, а той ме мисли за мъртва.

И изскочи от стаята, преди Скарлет да се опомни от смайването си.

Преди да се усети, вече стоеше на някаква улица с магазинчета като цилиндричните шапки на Легендата. Осъзна, че в бързината е излязла боса. Грешка, която побърза да й напомни за себе си.

— Богу зъбите! — писна тя. До гората имаше много да върви, а вече за трети път си удряше големия пръст на крака. Можеше да се закълне, че камъчето е отскочило по своя воля от калдъръмената улица и нарочно е нападнало босия й крак. — Кълна се, че ако още някое ми ухапе пръста, ще ви удавя всичките в океана, където русалките да ви…