Стефани Гарбер - Легендата

Тела се изкачи тичешком по най-близкото стълбище. Стаята й беше на втория етаж. Не би могла да сбърка вратата — кръгла и синя, — да не говорим, че до нея стояха Скарлет и Джулиан, хванати за ръце, сякаш забравили как звучи думата „довиждане“.

Тела искрено се радваше, че сестра й най-после си е позволила да изпита щастие. Скарлет заслужаваше цялата радост на света и Тела се надяваше щастието й да продължи дълго. Джулиан не се славеше като женкар, никога не продължаваше връзките си след края на Каравала, а ако можеше да се вярва на слуховете, задачата му по сценарий е била само да доведе Скарлет на острова на Легендата и с това отношенията им да приключат. Но…

Човекът си изкарваше прехраната с лъжи и това го правеше неблагонадежден в очите на Тела. Ала сега, като ги гледаше как стоят с преплетени пръсти и сближени глави, двамата бяха досущ като половинките на едно и също сърце.

Тела мина на пръсти покрай тях, без да я забележат.

— Това „да“ ли е? — прошепна Джулиан.

— Трябва да говоря със сестра си — отвърна Скарлет.

Тела спря пред вратата. Можеше да се закълне, че писмото е натежало в джоба й, сякаш нямаше търпение да бъде прочетено отново. Но щом Джулиан бе задал на Скарлет въпроса, който я интересуваше, то Тела непременно трябваше да се включи в разговора.

— За какво искаш да говорим? — прекъсна ги тя.

Скарлет отстъпи крачка назад, но ръцете на Джулиан се задържаха на кръста й, сякаш още не бяха готови да я пуснат.

— Питах сестра ти дали двете ще дойдете с нас във Валенда за седемдесет и петия рожден ден на императрица Елантин. Ще има нов Каравал по време на празненствата и аз случайно имам два билета — каза Джулиан и намигна.

Тела се усмихна широко на сестра си. Точно на това се беше надявала, макар че не бе повярвала изцяло на слуховете, плъзнали през последната седмица. Каравалът се провеждаше само веднъж годишно и беше нечувано две игри да се състоят през толкова кратък интервал. Но явно дори Легендата правеше изключение за императрицата.

Тела все така гледаше с надежда сестра си.

— Не знам защо изобщо трябва да ме питаш!

— Нали не обичаше Елантинин ден, защото засенчвал собствения ти рожден ден?

Тела поклати глава, претегляйки отговора си. Държеше да отиде във Валенда по съвсем друга причина, която нямаше нищо общо с Елантинин ден, но иначе Скарлет беше права. Откакто Елантин се бе възкачила на престола, рожденият й ден се отбелязваше с едноседмични празненства, танци, нарушени правила и престъпени закони. На Трисда, родния остров на момичетата, празникът се честваше само на трийсет и шестия ден от Растящия сезон, ала пак засенчваше рождения ден на Тела, който за зла участ се падаше в деня след него.

— Страхотно ще е да видим Валенда — възкликна Тела. — Кога тръгваме?

— След три дни — отговори Джулиан.

Скарлет сви устни.

— Тела, първо трябва да го обсъдим.

— Нали винаги сме искали да отидем в столицата, да видим замъците и каретите, които се носят в небето, а и това ще е празникът на столетието! Какво има да обсъждаме?

— Графа.

Смуглата кожа на Джулиан посивя.

Тела имаше чувството, че същото се е случило и с нейното лице.

— Графът живее във Валенда, а не бива да те вижда — натърти Скарлет.

От двете им Скарлет беше предпазливата, но в този случай дори Тела не можеше да я вини.

Граф Николас д’Арси беше бившият годеник на Скарлет, избран за нея от баща им. Преди Каравала двамата си бяха общували само с писма, но Скарлет незнайно защо смяташе, че е влюбена в него. Вярвала бе, че графът ще се погрижи за двете им с Тела… докато не се сблъска с него по време на Каравала и не откри какво чудовище е в действителност.

Така че беше права да се тревожи за графа. Ако бившият й годеник разбереше, че Тела е жива, като нищо можеше да уведоми баща им — който смяташе, че по-малката му дъщеря е загинала, — и това щеше да съсипе всичко.

Но всичко щеше да се съсипе и ако Тела не отидеше с Легендата и неговите изпълнители в имперската столица. Още не бе препрочела писмото от „приятеля“, но знаеше какво иска той, а нямаше как да му го осигури, ако се отделеше от трупата на Легендата.

По време на Каравала Тела така и не бе разбрала със сигурност кой работи за Легендата и кой — не. Но всичките му изпълнители щяха да са на кораба до Валенда… а може би и самият той, което би й дало шанс най-после да се добере до онова, което „приятелят“ държеше да получи.

— Графът е толкова самовлюбен, че сигурно не би ме познал, дори да го шамаросам през лицето — изтъкна Тела. — Срещнахме се съвсем за кратко, а и тогава аз не бях в най-добрата си форма.