Стефани Гарбер - Легендата

— Тела, моля те…

— Да, да, искаш да бъда сериозна, знам — прекъсна я Тела. — Не ме разбирай погрешно. Давам си сметка за опасността, просто не мисля, че трябва да се страхуваме от нея. И в корабокрушение може да загинем, но ако позволим на страха да ни спира, никога няма да се махнем от този остров.

Скарлет направи физиономия и се обърна към Джулиан.

— Би ли ни оставил насаме за малко?

Джулиан й прошепна нещо в ухото, което Тела не чу. Във всеки случай Скарлет поруменя до ушите. После той си тръгна, а двете влязоха в стаята. Устните на Скарлет бяха стиснати на черта.

Вътре цареше хаос. От чекмеджетата на скрина висяха чорапи, на плота му бяха натрупани бонета и шапчици, а десетки рокли, наметала и жилетчици чертаеха пътечка до леглото й, върху което се клатушкаше купчина кожи, които Тела беше спечелила на карти.

Тела знаеше, че сестра й я мисли за мързелива. Но си имаше своя теория по въпроса, а именно че подредените стаи са лесни за претърсване, което не оставя следа. Просто връщаш нещата по местата им. Доста по-трудно е да пресъздадеш безпогрешно хаоса на една разхвърляна стая. Сега Тела обходи с поглед помещението и веднага разбра, че никой не е събрал куража да добави нови щрихи към личното й безредие. Ако не броим допълнителното легло — появило се магически, или по-скоро донесено по стълбите за сестра й, — всичко изглеждаше недокоснато.

Тела не знаеше още колко ще им позволят да останат на острова. Цяло чудо бе, че не ги бяха изритали веднага след края на играта, макар че ако ги бяха изритали, Скарлет сигурно по-лесно щеше да се съгласи да заминат за Валенда. Тела не искаше сестра й да прави нищо по принуда, надяваше се сама да стигне до правилното решение. Разбираше неохотата й обаче. Все пак по време на последната игра Тела беше умряла. Но тя сама бе взела това решение, водена от основателна причина, а и не планираше да умира отново. Преживяването се бе оказало крайно неприятно и за нея, не само за Скарлет. Освен това й предстоеше да свърши още много неща. Неотложни, важни неща.

— Скар, знам какво си мислиш. Че за пореден път се държа лекомислено, но вече ми омръзна да бъдем сериозни. Не казвам, че непременно трябва да участваме в Каравала, но нека поне отидем във Валенда с Джулиан и другите. Каква полза, че най-после сме свободни, ако не се радваме на свободата си? Ако продължим да живеем като преди, сякаш още сме затиснати под тежкия юмрук на татко, значи той е победил.

— Права си.

Тела не можа да повярва на ушите си.

— Наистина ли каза, че съм права?

Скарлет кимна.

— Омръзна ми да се страхувам постоянно. — Все още изглеждаше притеснена, но бе вдигнала решително брадичка. — Предпочитам да не участвам в този Каравал, но искам да отида с Джулиан във Валенда. Не желая да остана в капан тук, както на Трисда.

Чувство на гордост изпълни гърдите на Тела. Доскоро Скарлет се вкопчваше в страха си, сякаш той можеше да я спаси от гнева и прищевките на баща им, но сега явно правеше опити да се освободи. Каравалът наистина я беше променил.

— Снощи беше права, че трябва да дам още един шанс на Джулиан. Радвам се, че отидох на празненството, и знам, че ще съжалявам, ако не заминем с него за Валенда. Но — добави тя, — ако отидем там, трябва да ми обещаеш, че ще внимаваш. Не мога да те изгубя отново.

— Спокойно. Обещавам. — Хвана ръцете на Скарлет и ги стисна тържествено. — Твърде много ценя свободата си, за да я рискувам излишно. А и докато сме в столицата, ще нося само ярки рокли, така че да ме виждаш отдалече.

Лека усмивка разтегли устните на Скарлет. Личеше си, че усмивката е неканена, а накрая Скарлет се предаде и избухна в смях. Щастието определено я разхубавяваше.

Тела се разсмя на свой ред, сякаш тревогите са създадени за другите хора. Но така и не забрави за писмото в джоба си, което й напомняше за един неплатен дълг и за майка, която трябва да спаси.

Минали бяха седем години, откакто Палома, майката на Тела и Скарлет, беше изчезнала.

Имаше период, приблизително година след изчезването, когато Тела се надяваше майка й наистина да е мъртва. Противното би означавало, че сама е избрала да изостави дъщерите си, защото не ги е обичала достатъчно. От друга страна, ако е загинала, значи е възнамерявала да се върне при тях, но просто не е успяла. Ако беше мъртва, имаше шанс да е обичала Скарлет и Тела.

И така, Тела години наред живя с утешителната мисъл, че майка им е срещнала смъртта си. Беше й по-лесно да повярва, че е мъртва, отколкото че е спряла да ги обича, защото въпреки искрените си усилия да постигне обратното, Тела продължаваше да обича майка си.