Кристи Голден - Отвъд Тъмния портал

Туралиън усети как пребледнява. За миг не можа да продума. Тя го гледаше предизвикателно и дишаше тежко.

— Само защото живеете по-дълго, не означава, че можете да чувствате повече — каза той. — Повярвай ми.

Той се усмихна леко, а лицето й стана още по-сурово.

— Значи си по-добър от мен, защото живееш то-олкова дълго? — предизвика го тя, щраквайки с пръсти. — Или си по-добър заради скъпоценната си Светлина?

— Алериа, аз искам само справедливост. Много добре го знаеш. Но ти не говориш за справедливост, а за отмъщение. И аз виждам какво ти причинява това. Светлината не е моя, тя е на всички. Тя лекува. Тя…

— Не ми чети лекции! — предупреди го тя, а гласът й премина в съскане. — Твоята Свещена Светлина не спря орките да преминат в нашия свят, нали? Светлината не може да възстанови опустошения ми дом или да ми върне…

Тя затвори рязко уста. Туралиън се загледа в нея и накрая въздъхна дълбоко.

— Рейнджър — каза официално той, — ето и заповедите ми. Засега ще останеш в Стормуинд, заедно с мен и половината ми войски. Свикай рейнджърите си тук. Този град тъкмо започна да си стъпва на краката. Не мога да го оставя незащитен.

Тя стисна зъби.

— Значи просто ще седим тук и ще чакаме, сър… като страхливци, сър?

Туралиън не се хвана на капана.

— Ще заповядам пълна мобилизация и когато всички дойдат, ще тръгнем заедно. Но дотогава оставаме тук.

Тя кимна.

— Ще защитаваш един град, ако е твой. Сега разбирам. Разрешете да се оттегля, за да свикам рейнджърите, сър ?

Думите на Алериа трябваше да влязат под кожата му и успяха. Но Туралиън бе по-притеснен за това, което се случваше с нея и по-точно — какво тя правеше със себе си, за да си позволява да говори така. Беше се променила толкова, толкова много. За жалост той помнеше първите им реакции един към друг — как заекваше и се дивеше първо на грацията и красотата й, а после и на майсторските й умения, а тя се забавляваше и се държеше леко надменно. Той бе загубил част от удивлението си, не цялото. Никога нямаше да го загуби напълно… А тя бе започнала да го уважава. Да го харесва. Да търси компанията му, да го иска до себе си по време на битка… и дори бе започнал да вярва, че има и по-интимни чувства към него.

Но изглежда почти нищо не бе останало от онази жена. И единственото нещо, което той можеше да направи по въпроса, бе да изпитва мъка и тревога от промяната и да се чуди дали тя не бе допуснала омразата й към орките да замъгли преценката й. В името на Светлината… ако тя загинеше заради това свое безразсъдство…

Той осъзна, че я зяпа. Кимна, но не посмя да проговори, заради буцата, която бе заседнала в гърлото му. Алериа символично се поклони и се оттегли. Туралиън се загледа в нея, чудейки се дали е взел правилното решение. Какво ли щеше да направи Лотар? Дали щеше да изчака подкрепленията или веднага щеше да се впусне в битка? Дали губеше време или постъпваше разумно? Дали бе достатъчно да изпрати заместника си Данат Тролбейн и половината си сили в Недъргард сега?

Той поклати глава и се опита да подреди мислите си. Не можеше да си позволи да се двоуми точно сега, а и усещаше, че е взел правилното решение. Трябва да изпрати още вестоносци. Един до Уайлдхамър, който да го информира за ситуацията. Един до Лордерон. И един — помисли си той с лека мрачна усмивка — до Мекаторк, за да го информира, че за съжаление хората, които възнамеряваше да изпрати за вредителите, няма да могат да се явят.

Алериа не се запъти към крепостта, както бе обещала. Вместо това, веднага щом излезе от катедралата, тя се затича към величествените градски стени, а краката й се понесоха почти безшумно по улиците. Тя игнорира изненаданите погледи на минувачите, позволявайки зяпачите да подсилят гнева й, премина през портите и навлезе в гористата местност отвъд тях. Тя тича, докато накрая откри едно малко поточе и там, в подслона под дебелите клони на дърветата, се свлече на влажната земя.

Беше премръзнала и подгизнала до кости, но пренебрегна това неудобство. Срещата мина по-зле, отколкото се опасяваше. Как можеше един човек да я разтърси толкова? В сравнение с нея той бе едно дете — грубо, пискливо дете, което… дори докато търсеше думите, осъзнаваше, че греши. Туралиън бе шокиращо млад в сравнение с нея, но хората му го смятаха за достоен мъж и той бе мил, мъдър и умен… И в един момент, толкова отдавна… сякаш беше сега, тя бе решила, че го обича.

Алериа изръмжа и постави свита в юмрук ръка до сърцето си, като че ли да му попречи да се размекне. Пръстите й докоснаха сребърното колие, на което висяха три скъпоценни камъка. Беше й дадено от родителите й и символизираше връзката с това, което светът беше някога. Свят на милост, красота и баланс. Свят, който орките опорочиха завинаги.