Кристи Голден - Отвъд Тъмния портал

Той дочу мърморене и сумтене сред мъжете.

— Точно така, момчета — заяви високо той. — Много е вероятно днес да поемаме към собствената си смърт.

— Сър? Защо ни казвате това? — попита тихо Фарол.

— Защото не желая да лъжа относно шансовете ни — отговори командирът. — Имате пълното право да знаете какво ви чака. И не искам да потегляте с мисълта, че ще е лесно. Гответе се за тежка битка и стойте нащрек. Тръгнете ли с очакване за неприятности, имате по-голям шанс да оцелеете — той изведнъж се усмихна. — И тогава ще можете да се наречете Синове на Лотар.

Около него всички мъже кимнаха, вече посъвзети. Те бяха добри хора, въпреки че не бяха толкова опитни, колкото му се искаше. Той вече скърбеше за смъртта на многото, която щеше да дойде, ако порталът се отвореше наново. Но те се бяха заклели да защитават Алианса дори с цената на живота си. Той само се надяваше да не умре напразно. Въпреки че нямаше време за губене, Данат си позволи да отдели време да огледа мъжете, да запомни лицата им и да си припомни имената им. Той нямаше свои деца, но докато тези момчета бяха под негово командване, той щеше да им бъде като баща… макар да бяха Синове на Лотар. Тази мисъл го накара да се усмихне леко.

— На конете, момчета!

Две минути по-късно те яздеха в галоп надолу по калдъръмените улици на Стормуинд към портите на града.

— Слушайте! Чухте ли това?

Рандъл се засмя.

— Нещо си се изнервил, Уилъм. Това е само вятърът. — Той се огледа наоколо, а после и към пейзажа на Прокълнатите земи и потръпна. — Няма какво да го спира тук.

Уилъм кимна, но все още изглеждаше притеснен.

— Може би си прав — призна той, потърквайки лице с ръка, скрита в ръкавица. — Мразя нарядите. Защо изобщо трябва да пазим това нещо? Нали за това са магьосниците?

И двамата войници се обърнаха назад. Присвивайки очи, можеха да доловят някакъв блясък във въздуха, точно зад една купчина камъни. Изкривяването беше тясно, може би колкото човешко тяло, но двойно по-високо. Беше им казано, че от Тъмния портал е останал само рифт и тяхната работа е да го наблюдават.

— Не знам — отвърна Рандъл. — Мислиш ли, че ако нещо стане, магьосниците ще разберат първи? — Той сви рамене. — Поне работата е лесна. Пък и смяната ни свършва след час.

Уилъм понечи да каже още нещо, но спря, а очите му се разшириха.

— Ето там! — прошепна той. — Чу ли това?

— Какво да чуя…

Уилъм рязко му даде знак да замълчи. Те застинаха за момент и наостриха уши. И тогава Рандъл го чу. Беше като тих стон, а после — високо свирукане, сякаш вятърът свистеше из някаква широка поляна, преди да продължи към долината около тях. Двамата се обърнаха отново към рифта и занемяха, и едва не изпуснаха щитовете и копията си. Вече беше по-широк!

— Свири сигнала! — извика той трескаво на Уилъм, но другарят му бе замръзнал на място и не можеше да откъсне очи от гледката. — Уилъм, свири сигнала !

Докато войникът се втурна да се подчини, рифтът проблесна отново, засия по-силно, а по разширяващите му се краища се появиха цветове. Изведнъж се отвори като гладна уста, а от нея се изляха сенки. Те бързо се разпръснаха и Рандъл примигна, но не успя да види нито рифта, нито камъните под него. Дори Уилъм беше изчезнал, въпреки че чуваше как надува рога, сигнализирайки останалите стражи.

Рандъл се завъртя насам-натам, опитвайки се да види нещо през внезапния мрак, а в ръцете си стискаше щита и копието си. Имаше ли нещо там? Или там? Той се заслуша. Това звук ли беше? Някакъв тъп звук, като че ли някой се преобърна… или падна? И още веднъж? Да, той бе сигурен, че чува нещо. Обърна се в посоката, от която му се стори, че дойде звукът и леко вдигна копието си, надявайки се да не е Уилъм. Сега определено чуваше стъпки, тежки стъпки… и много.

— Стой! — извика Рандъл, опитвайки се да овладее треперещия си глас. — Кой е там? Спри и се идентифицирай, в името на Алианса!

Стъпките се приближиха и той се завъртя, опитвайки се да определи източника им. Зад него ли бяха? Или отстрани? Точно пред него ли? Той се обърна, щом земята под краката му се разтърси, и инстинктивно вдигна щит… и извика, когато нещо тежко го проби като хартия, а ударът счупи и ръката му.

Рандъл примигна от болка и засили копието си напред, но нещо сграбчи дългата му дръжка и го отскубна от ръцете му. От мрака се появи едно лице — на сантиметри от неговото — широко, грубо лице с рошави вежди, месест нос и два остри бивника, стърчащи от долната му устна. Ужасяващото лице изгледа злобно Рандъл, който долови някакво проблясване, нещо се движеше към него в сенките, нещо широко, плоско и извито…