Кристи Голден - Отвъд Тъмния портал

Туралиън се приближи и видя, че вързопът, който Утър държеше, всъщност бе новородено дете, чиято кожа все още бе на петна от раждането. Майката се усмихна уморено и се присегна към рожбата си. Жизненият здрав плач бе силна, сладка песен на надежда. Утър положи ръка върху жената и детето и ги благослови, също както Туралиън бе направил малко по-рано с двете сирачета. Туралиън осъзна, че макар Утър да се чувства като у дома си на бойното поле, използвайки Светлината, за да отнема живота на тези, които се опитваха да отнемат неговия, той бе също толкова у дома си тук, в катедралата, където посрещаше новия живот в този свят. Това бе двойствената същност на паладините — те бяха едновременно воини и лечители. Утър вдигна поглед и се усмихна, стана на крака и поздрави другаря си.

— Туралиън — каза той с дълбок, дрезгав глас. Двамата паладини стиснаха ръце. — Радвам се да те видя. Крайно време бе да ни посетиш тук.

Той приятелски смуши с юмрук по-младия мъж.

— Прав си — съгласи се Туралиън и се засмя. — Радвам се, че съм тук. Лесно можеш да се главозамаеш от работата, които трябва да се свърши, но никога не може да приключи напълно. Като проблема с плъховете.

— Моля?

— Ще ти кажа по-късно, а засега… с какво мога да помогна?

„Това има по-голямо значение“, мислеше си той. „А не седенето в крепостта сред бумагите.“

Утър леко присви очи, поглеждайки зад рамото му.

— Мисля, че точно тук те чака недовършена работа — каза той.

— Така ли? — отвърна небрежно той и се обърна назад.

И сякаш видя призрак, един миг във времето и пространството се измести и зае противоречивото си място. Тя стоеше пред него, с подгизнало лице, коса и дрехи, а смарагдовите й очи срещнаха неговите. Явно бе пътувала в дъжда и изглеждаше по същия начин, както когато преди две години дойде при него в… Алериа Уиндранър присви очи, сякаш си спомняше същата нощ, но явно това не й навя приятни чувства. Туралиън усети студени тръпки, които нямаха нищо общо с мокрите му дрехи. Тя се поклони бързо — първо на Утър, а после и на него.

— Носителю на Светлината. Генерале.

А-ах! Значи така ще си говорим.

— Рейнджър — той почти се изненада колко спокойно прозвуча собственият му глас. Очакваше да потрепери от силната емоция. — Какво те води насам?

— Новини — отвърна тя. — От най-лошите. — Очите й проблеснаха към Туралиън, а после и към Утър. — Иначе едва ли има причина да дойда.

Туралиън усети как някакво мускулче по бузата му потрепва и стисна зъби.

— Тогава ги сподели.

Елфата се огледа, леко презрително.

— Чудя се дали не съм попаднала на грешното място за помощ. Не очаквах да открия генерали, рицари и почетни воини да се грижат за новородени в църква.

Туралиън посрещна гнева, който засенчи болката в сърцето му.

— Служим на тези, които се нуждаят от нас, Алериа. Всички го правим. И съм сигурен, че не си била целия път до тук само за да ни обиждаш. Говори.

Алериа въздъхна.

— Съвсем наскоро се срещнах с Кадгар и няколко от владетелите от Алианса, включително твоя крал. Изглежда е останал някакъв пространствен рифт на мястото на Тъмния портал. Кадгар мисли, че много скоро орките… може би цяла втора Орда може да премине през него. Той ме изпрати на грифона, за да те информирам за това възможно най-бързо.

Елфата успя да получи пълното им внимание, а те я слушаха мълчаливо, докато тя им повтори всичко, което бе научила. Не за пръв път след смъртта на Лъва на Азерот, на Туралиън му се прииска Андуин Лотар да е тук сега. Той често се чувстваше така, когато му се налагаше да взема трудни решения, да влиза в тежка битка или просто да има нужда да поговори с някого. Лотар би се отзовал моментално, спокойно, но решително и всички други биха го последвали безрезервно. Макар ветераните от войната сега да се наричаха Синове на Лотар, самият Туралиън — лейтенантът на Лотар, не харесваше това име. Той не се чувстваше като син на този велик мъж, въпреки че беше готов да защитава идеалите му до последния си дъх. Генералът все още размишляваше, когато Алериа замлъкна и обърна въпросителен поглед към него.

— Е? — настоя тя.

— Какво мислят джуджетата Уайлдхамър за всичко това? Какво казва Кърдран?

— Не съм сигурна, че знае — призна Алериа. Русокосият рейнджър поне не скри смута си от думите си.

— Какво? Прелетяла си целия път да ме информираш, и то на един от техните грифони! И никой не е докладвал за това на водача на Уайлдхамър?

Тя отново сви рамене, а Туралиън сподави ругатнята си. По време на Втората война целят Алианс се бори в съюз — елфи, хора и джуджета — братовчедите Уайлдхамър и Бронзбиърд също — рамо до рамо. Но през последните няколко години изглежда човешките владетели се бяха дистанцирали от другите раси. Елфите все пак участваха в защитата на Недъргард, но това бе заради влечението им към всичко магическо, а не толкова заради желанието им да помогнат на хората. Джуджетата Бронзбиърд бяха изпратили посланик Мурадин Бронзбиърд в Лордерон и поддържаха тесни връзки с крал Теренас. А тук, в Стормуинд, дойдоха веселият Мекаторк и помощниците му. Туралиън усети топлината от срама, който се надигна в него при мисълта за насмешката, която бе изпитал към Мекаторк и хората му, които вършеха безценна работа на непознати. Но въпреки цялата вярност, храброст и умения на Уайлдхамър, много от хората гледаха на ездачите на грифони като на диваци.