Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Обвързан от желанието на господаря ми, аз не мога да се отделя от него. Газя през кървищата, стиснал мечове в двете си ръце, и убивам всеки, който се изпречи на пътя ми. Когато наближаваме крепостта, нападателите стават прекалено многочислени за остриетата ми. Захвърлям оръжията и робското проклятие се разлива в мен, докато изпепелявам цяла група с един поглед. Писъците им се издигат във въздуха, ужасяващи животински стонове.

Много скоро вече сме в замъка, а после — в спалнята. Стаята е разкошна, пропита с мирис на кедрово дърво, от който се просълзявам. Именно това горяха съплеменниците ми деви, за да почетат Създателя и Неговите благословени Нахиди… ала аз в омърсеното си състояние не мога да почитам никого. Вместо това посичам стражите. Кръвта им оплисква копринените тапети.

Оплешивяващ мъж се е свил в един ъгъл; подушвам, че се е изпуснал. Жена с яростни очи се хвърля пред него с нож в ръката. Прекършвам врата й и я мятам настрани, а после сграбчвам хлипащия мъж, принуждавайки го да коленичи пред господаря ми.

— Братовчед ти, господарю.

Господарят ми се усмихва и тежестта на желанието се вдига от раменете ми. Изтощен съм от магията, повдига ми се от миризмата на толкова много човешка кръв и аз се свличам на колене. Пръстенът ми сияе, осветява черната робска татуировка, която белязва ръката ми. Приковавам очи в господаря си, заобиколен от касапницата, която той нареди, гледам как се подиграва на паниката на братовчед си. Омраза се надига в сърцето ми.

Ще те видя мъртъв, човеко, кълна се. Ще видя живота ти, сведен до знак върху ръката ми…

Спалнята се разсея пред очите на Нахри, пръстите й бяха откопчени от пръстена, когато ръката й бе дръпната толкова рязко, че тя падна тежко върху каменния под. Умът й препускаше трескаво, докато отчаяно се мъчеше да разбере какво се беше случило току-що.

Отговорът се извиси над нея, все още сграбчил китката й.

Дара изглеждаше по-шокиран и от нея да бъде събуден по този начин. Погледна към ръката си, чиито пръсти все още стискаха китката й. Пръстенът му сияеше със светлина, която отразяваше изумрудената яркост на очите му. От него се откъсна изненадано възклицание.

— Не! — Очите му бяха разширени от паника; пусна китката й и отстъпи назад. Цялото му тяло трепереше. — Какво направи? — изпищя, протегнал ръка така, сякаш очакваше пръстенът да се взриви.

Дара. Мъжът във видението й трябва да беше Дара. И какво беше видяла… да не би това да бяха спомените му? Изглеждаха прекалено истински, за да бъдат просто сънища.

Нахри си заповяда да срещне погледа му.

— Дара… — Опита се да говори меко. Девът беше пребледнял от страх, очите му бяха обезумели. — Моля те, просто се успокой. — Беше отстъпил назад без оръжията си. Нахри потисна порива да погледне към тях, боейки се, че той ще забележи. — Аз не…

Сякаш прочел мислите й, той се хвърли към оръжията едновременно с нея. Беше по-бърз, но тя се намираше по-близо. Грабна меча му и отскочи назад, докато той замахваше към нея с камата.

— Недей!

Вдигна меча, а ръцете й трепереха, докато го стискаше. Дара се дръпна назад със съскане, от което зъбите му се оголиха. Нахри усети, че я обзема паника. Невъзможно бе да го надбяга, нито да го победи в битка. Той като че ли беше обезумял; Нахри почти очакваше по устата му да избие пяна. Виденията отново пробягаха през ума й: разкъсани тела, мъже, изгорени до смърт. И Дара бе този, който бе сторил всичко това.

Не. Трябва да имаше някакво обяснение. И тогава тя си спомни. Господар, беше нарекъл онзи мъж свой господар.

Той е роб. Всички истории за джинове, които беше чувала, нахлуха в ума й и тя зяпна потресено. Изпълняващ желания роб джин.

Това осъзнаване не подобри ситуацията й.

— Дара, моля те… не знам какво стана, но не исках да те нараня. Кълна се!

Лявата му ръка бе притисната до гърдите, пръстенът бе до сърцето му… ако девите имаха сърца. С дясната стискаше камата, протегната напред, и обикаляше около Нахри като котка. Затвори очи за миг, а когато отново ги отвори, част от безумието бе изчезнало.

— Не… аз… — Той преглътна; изглеждаше така, сякаш бе на път да се разплаче. — Все още съм свободен. — Облегна се тежко на една от мраморните колони. — Ала онзи град… — Думите му бяха задавени. — Онези хора…

Той се плъзна на пода, отпускайки глава в ръцете си.

Нахри не свали меча. Нямаше представа какво да каже, разкъсвана между вина и страх.

— Аз… съжалявам — рече най-сетне. — Просто исках пръстена. Нямах представа…