Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Аз съм глупачка — прошепна, но се обърна и затича леко по стъпалата и покрай горящото килимче.

Промъкна се обратно в храма, заобикаляйки рухналите колони и строшените статуи.

Дара все още спеше дълбоко. Нахри остави предпазливо торбата си на земята и отвори кожения мех. Капна няколко капки върху пръста му, гледайки с разтуптяно сърце за някаква реакция. Нищо. Много внимателно улови пръстена между палеца и показалеца си и дръпна.

Пръстенът запулсира и се нагорещи. Внезапна болка лумна в главата й. Нахри изпадна в паника и се опита да пусне пръстена, но пръстите й не помръднаха. Беше, сякаш някой бе поел контрол над мозъка й. Храмът изчезна и зрението й се замъгли, заменено от поредица обвити в пушек фигури, които бързо се превърнаха в нещо съвсем ново. Пресъхнала равнина под ослепително бяло слънце…

Оглеждам мъртвата земя с опитно око. Някога мястото е било зелено, покрито с трева, пълно с напоявани поля и овощни градини, ала армията на господаря ми погази всяка следа от плодородност, оставяйки единствено кал и прах. Овощните градини са изсечени и изпепелени, реката — отровена преди седмица, с надеждата градът да бъде принуден да се предаде.

Невидим за човеците наоколо, аз се издигам във въздуха като дим, за да огледам по-добре войските ни. Армията на господаря ми е страховита: хиляди мъже в ризници и кожени доспехи, десетки слонове, стотици коне. Стрелците му са най-добрите в човешкия свят, обучени грижливо от мен. Ала стените на града си остават непревземаеми.

Взирам се в древните каменни блокове, дивейки се на това колко са масивни, колко други армии са отблъснали. Няма таран, който да е в състояние да ги срине. Подушвам въздуха — вятърът носи вонята на глад.

Обръщам се към своя господар. Той е един от най-едрите човеци, които съм срещал някога; върхът на главата ми едва стига до раменете му. Не може да понесе горещината на равнините и е постоянно розов и мокър, и крайно неприятен. Дори рижата му брада е влажна от пот, а туниката му, украсена с богат ажур, вони. Сбръчквам нос; подобна дреха е такова лекомислие по време на война.

Кацам на земята до коня му и вдигам очи към него.

— Още два или три дни — казвам, препъвайки се в думите, въпреки че му принадлежа от година, езикът му все още ми е странен, пълен с резки гласни и ръмжене. — Не могат да издържат още дълго.

Той се смръщва и гали дръжката на меча си.

— Това е твърде много. Каза, че ще са готови да се предадат миналата седмица.

Не отговарям веднага; от нетърпението в гласа му стомахът ми се свива от ужас. Не искам да опустоша този град. Не защото ме е грижа за хилядите, които ще умрат (вековете на робство са посели в душата ми дълбока омраза към човеците), а защото не искам да стана свидетел на опустошаването на който и да било град. Не искам да виждам насилие, да си спомням как обичният ми Девабад понесе същата съдба от ръцете на Кахтаните.

— Отнема по-дълго, защото са храбри, господарю. Подобно нещо заслужава възхищение. — Господарят ми като че ли не ме чува, така че аз продължавам: — Ще спечелиш по-дълготраен мир, ако преговаряш.

Господарят ми си поема дълбоко дъх.

— Не бях ли достатъчно ясен? — сопва се, навеждайки се над седлото, за да впие свиреп поглед в мен. Лицето му е белязано от шарката. — Не те купих, за да даваш съвети, робе. Искам да ми дадеш победа. Искам този град. Искам да видя как братовчед ми коленичи пред мен.

Смъмрен, аз навеждам глава. Желанията му лягат тежко върху раменете ми, обвиват се около крайниците ми. Енергия напира в пръстите ми.

Не мога да се съпротивлявам; научих го много отдавна.

— Да, господарю.

Вдигам ръце и се съсредоточавам върху стената.

Земята започва да трепери. Конят му се дръпва стреснато назад, неколцина мъже извикват уплашено. В далечината стената простенва, древните камъни роптаят срещу магията ми. Дребни фигурки хукват отгоре й, бягат от постовете си.

Свивам ръце в юмруци и стената рухва, сякаш направена от пясък. Рев се надига сред редиците на господаря ми. Човеци — кръвта им ликува при мисълта за насилие над събратята им…

Не! Нахри ахва, тъничко гласче се надига в ума й. Това не съм аз! Това не е истинско! Ала гласът е заглушен от писъците на следващото видение.

В града сме. Летя до коня на господаря си през окървавените улици, осеяни с трупове. Войниците му опожаряват дюкянчетата и тесните къщи, посичайки всеки жител, проявил глупостта да им се опълчи. Обхванат от пламъци мъж се строполява на земята до мен, хвърлен от един балкон, а младо момиче пищи, докато двама войници го издърпват от една преобърната каруца.