Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Само че грешеше.

Нахри не можеше да го стори. Защото определено нямаше да отиде в Девабад.

Една седмица с Дара й бе достатъчна, за да разбере, че за нищо на света нямаше да се затвори в град, пълен с още цял куп раздразнителни джинове. По-добре щеше да й бъде сама. Несъмнено все щеше да намери начин да избягва ифритите; те не биха могли да претърсят целия човешки свят, а тя определено нямаше да се забърка в друг зар.

Така че, нетърпелива да избяга, Нахри си отваряше очите за всяка възможност да го направи… ала така и не бе видяла такава в огромната монотонна пустиня, през която пътуваха — огрени от луната пясъци през нощта и сенчести оазиси през деня. Ала сега, седнала върху килимчето, тя зърна земята под тях и в гърдите й разцъфна надежда.

Слънцето се беше показало над хоризонта и осветяваше различен пейзаж. Вместо пустиня, хълмове от варовик се стопяваха в широка, тъмна река, която криволичеше на югоизток, докъдето стигаше погледът. Групички бели постройки и огньове за готвене осейваха бреговете й. Безплодните равнини под тях бяха скалисти, изпъстрени тук-там с храсталаци и тънки конични дървета.

Застанала нащрек, Нахри обходи земята с поглед.

— Къде сме?

— Хиераполис.

— Къде?

Двамата с Дара може и да говореха един и същи език, но в географията ги деляха векове. Той познаваше всичко под различни имена — реки, градове, дори звездите на небето. Думите, които използваше, й бяха напълно непознати, а историите, които разказваше, за да опише тези места, бяха още по-странни.

— Хиераполис. — Дара насочи килимчето надолу с една ръка. — Толкова отдавна не съм идвал. Когато бях млад, Хиераполис беше дом на много… духовни хора. Изключително отдадени на своите ритуали. Макар че, предполагам, всеки би бил отдаден, като се имаше предвид, че те почитаха фалоси и риби и предпочитаха оргиите пред молитвите. — Той въздъхна и очите му се присвиха от удоволствие. — Човеците могат да бъдат толкова приятно изобретателни.

— Мислех, че мразиш човеците.

— Нищо подобно. Човеците в техния си свят и моите хора — в нашия. Ето как трябва да бъдат нещата — заяви той твърдо. — Когато нарушим тези граници, тогава започват проблемите.

Нахри извъртя очи — знаеше, че според него тя бе плод на едно такова нарушаване на границите.

— Коя е тази река?

— Уфрату.

Уфрату… Тя запрехвърля думата в главата си.

— Уфрату… ел Фурат… това е Ефрат?

Беше слисана. Бяха много по-далече, отколкото предполагаше.

Дара разтълкува смайването й погрешно.

— Да. Не се тревожи, прекалено е широка, за да бъде прекосена тук.

Нахри се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? Нали, така или иначе, ще прелетим над нея?

Би могла да се закълне, че той се изчерви, а в ярките му очи припламна леко смущение.

— Аз… не обичам да летя над толкова много вода — призна си най-сетне. — Особено когато съм изморен. Ще си починем, а после ще полетим на север, за да открием някое по-добро място. От другата страна можем да си намерим коне. Ако Хайзур е прав, че заклинанието, което направих на килимчето, е лесно за проследяване, не искам да летим още много с него.

Нахри едва чу думите му за килимчето — умът й препускаше, докато тя оглеждаше преценяващо тъмната река. Това е шансът ми, осъзна. Дара може и да отказваше да говори за себе си, но тя го изучаваше внимателно и признанието му за летенето над реката затвърди подозренията й.

Девът се боеше до смърт от водата.

Беше отказал да потопи дори палеца на крака си в сенчестите езерца на оазисите, край които бяха спирали, и изглеждаше убеден, че тя ще се удави и в най-плиткото от тях, заявявайки, че насладата й от водата е неестествена, шафитско извращение. Нямаше да посмее да прекоси могъщия Ефрат без килимчето; вероятно дори нямаше да се доближи до бреговете му.

Просто трябва да се добера до реката. Готова бе да преплува цялата й дължина, ако това беше единственият път към свободата.

Кацнаха върху камениста земя и коляното й се удари в корава буца. Тя изруга, разтърквайки го, докато се изправяше, за да се огледа наоколо. И зяпна от изумление.

— Кога каза, че си идвал за последен път?

Не бяха кацнали върху камениста земя; бяха кацнали върху една срутена сграда. Порутени и оголени каменни колони се издигаха от двете страни на широките улици, повечето от които бяха осеяни с дупки. Постройките бяха рухнали, макар височината на малкото държащи се пожълтели стени да намекваше за предишното им великолепие. Имаше големи сводести входове, които не водеха към нищо, почернели плевели и храсталаци растяха между зидарията и пълзяха по колоните. Срещу килимчето огромна каменна колона с цвета на измито небе лежеше натрошена на земята. Върху едната й страна бяха издълбани мръсните очертания на забулена жена с рибешка опашка.