Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Стражът обаче не беше впечатлен. Той се нахвърли на Али.

Али вдигна зулфикара в последния момент и във въздуха се разлетяха искри там, където острието се удари в брадвата. Тя трябва да беше от желязо — един от малкото материали, които бяха в състояние да отслабят магия. Али натисна силно, оттласквайки мъжа назад.

Девът отново му се нахвърли и Али избегна следващия му удар. Беше направо сюрреалистично. Беше прекарал половината си живот в спаринг двубои; движението на острието, на краката му, всичко беше толкова познато. Прекалено познато; изглеждаше невъзможно да си представи, че противникът му действително иска да го убие, че една погрешна стъпка няма да доведе до закачки над чаша кафе, а до кървава смърт върху мръсния под на една тъмна стая, където изобщо нямаше работа.

Избегна още един удар. Все още не беше атакувал. Как би могъл? Беше получил възможно най-добрата бойна подготовка, но никога не беше убивал… никога не беше наранявал преднамерено някого. Беше непълнолетен, деляха го години от това да види истинска битка. И беше син на царя! Не можеше да убие един от поданиците на баща си… при това — дев. Щеше да започне война.

Стражът отново вдигна оръжието си. А после пребледня. Брадвата застина във въздуха.

— Окото на Сулейман — ахна той. — Ти… ти си Али…

Стоманено острие се показа от гърлото му.

— … ал Кахтани — довърши Хано и завъртя меча, открадвайки последните думи на мъжа така, както открадна живота му. Побутна мъртвото тяло с крак, за да освободи меча си, оставяйки го да се свлече на пода. — Шибаният Ализейд ал Кахтани. — Обърна се към Анас с почервеняло от ярост лице. — Как можа?

Туран все още беше там. Погледна към Али, а после към двамата мъже от „Танзим”. Ужасено осъзнаване се разля по лицето му и той се хвърли към вратата, изскачайки в коридора.

Али не помръдна, не проговори. Все още се взираше в мъртвия страж.

— Хано… — Гласът на Анас потрепери. — Принцът… никой не бива да узнае.

Превъплъщенецът въздъхна пресилено. Подаде бебето на Анас и вдигна брадвата. Последва Туран.

Али твърде късно разбра какво става.

— П-почакай. Не е нужно да…

Откъм коридора долетя кратък вик, последван от хрущящ звук. А после още един. И трети. Али се олюля на краката си, залят от вълна на гадене. Това не се случва.

— Ализейд. — Анас беше до него. — Братко, погледни ме. — Али опита да се съсредоточи върху лицето на шейха. — Той продаваше деца. Щеше да те издаде. Трябваше да умре.

Откъм входа на таверната долетя звук на изкъртена врата.

— Анас Бат! — изкрещя познат глас. Уаджид… о, боже; не… — Знаем, че си тук.

Хано се втурна обратно в стаята. Грабна бебето и отвори вратата с ритник.

— Хайде!

Мисълта Уаджид, обичният му кайд, генералът с хитри очи, който на практика го беше отгледал, да го открие тук, застанал над телата на двама убити чистокръвни, накара Али да дойде на себе си. Той се втурна след Хано, следван по петите от Анас.

Изскочиха на друга потънала в боклуци уличка. Изтичаха до края й — до високата медна стена, която делеше Квартала на девите от този на тохаристанците. Единственият път за бягство беше тесен процеп, извеждащ обратно на главната улица.

Хано надникна пред отвора и се дръпна рязко назад.

— Имат деви стрелци.

— Какво?

Али се присъедини към него, без да обръща внимание на острия лакът, който го смушка.

В другия край на улицата беше таверната, огряна от пламналите зулфикари на войниците, които се изливаха през входа. Половин дузина деви стрелци чакаха върху гърбовете на слонове, а сребърните им лъкове проблясваха на звездната светлина.

— Имаме скривалище в Квартала на тохаристанците — обясни Хано. — Има място, където можем да се прехвърлим през стената, но първо трябва да пресечем улицата.

Сърцето на Али се сви.

— Никога няма да успеем.

Вниманието на войниците може и да беше погълнато от таверната, но беше невъзможно нито един от тях да не забележи как трима мъже, заедно с малко момиченце и бебе, пресичат улицата на бегом. Огнепоклонниците бяха дяволски добри стрелци (девите бяха така отдадени на лъковете си, както гезирците — на своите зулфикари), а улицата беше широка.

Той се обърна към Анас.

— Ще трябва да намерим друг начин.

Анас кимна. Хвърли поглед към бебето в ръцете на Хано, а после към момиченцето, което стискаше ръката му.

— Добре — каза меко. Коленичи така, че лицето му да бъде на едно ниво с момиченцето, и освободи пръстите му от своите. — Милинка, искам да отидеш с моя брат. — Той посочи Али. — Той ще те отведе на сигурно място.