Шеннон Чакраборти - Град от месинг

В таверната нямаше никой.

Беше опразнена набързо. Вокалите бяха пълни, дим се извиваше над забравените лули, а пръснатите фигурки за игра проблясваха върху масата, около която бяха седели жените деви. Дори така, Туран се беше погрижил да угаси лампите, потапяйки таверната в мрак. Единствената светлина идваше от лунните лъчи, които се процеждаха между окъсаните завеси.

Зад него Хано изруга, а Анас прошепна молитва за закрила. Али посегна към скрития си зулфикар, раздвоения меден ятаган, който носеше винаги, но после спря. Прочутото гезирско оръжие в ръцете на млад мъж с вид на аяанлиец щеше да го издаде моментално. Вместо това прекоси крадешком таверната и внимавайки да остане незабелязан, надникна иззад пердето.

Отвън стоеше Царската стража.

Али си пое рязко дъх. Дузина войници (които почти до един познаваше) заемаха безшумно боен ред срещу таверната, а медните им зулфикари и копия проблясваха на лунната светлина. Прииждаха още — Али виждаше движение на сенки откъм майдана.

Отстъпи назад. Ужас, по-задушаващ от всичко, което беше изпитвал някога, се вкопчи в него като лиани, увили се около гърдите му. Той се върна при другите.

— Трябва да се махаме. — Спокойствието в гласа му го изненада; то определено не съответстваше на паниката, която се надигаше в него. — Отвън има войници.

Анас пребледня.

— Можем ли да се доберем до скривалището? — попита той Хано.

Превъплъщенецът подрусваше пищящото бебе.

— Ще трябва да опитаме… но няма да е лесно с този рев.

Али се огледа наоколо, мислейки трескаво. Забеляза медния поднос, изоставен от шафитското момиченце, което се беше вкопчило в ръката на Анас. Прекоси стаята и взе една от чашите с кайсиев спирт.

— Това ще помогне ли?

Анас изглеждаше ужасен.

— Да не си си изгубил ума?

Хано обаче кимна.

— Възможно е.

Той задържа бебето, докато Али се опитваше непохватно да излее течността в пищящата му уста. Али усещаше погледа на превъплъщенеца, впит в него.

— Онова, което направи с вратата… — Гласът на Хано беше пропит с обвинение. — Ти си от Царската стража, нали? Едно от онези хлапета, които ги заключват в Цитаделата, докато не навършат първия си четвърт век?

Али се поколеба. Повече от това съм.

— Сега съм тук с вас, нали?

— Е, предполагам. — Хано пови детето с отработена лекота. Бебето най-сетне притихна и Хано извади своя талвар; искрящото му стоманено острие беше дълго колкото ръката на Али. — Трябва да потърсим изход отзад. — Той посочи с глава към червената завеса. — Ще ме разбереш, ако настоя да излезеш пръв.

Али кимна с пресъхнала уста. Нима имаше избор? Отметна завесата и пристъпи в тъмния коридор.

Посрещна го лабиринт от складови помещения. Бъчви с вино бяха подредени една върху друга чак до тавана, щайги с лук и презрели плодове изпълваха въздуха с миризмата си. Строшени маси, недоиззидани стени и мебели на парчета бяха пръснати навсякъде. Никъде не видя изход, единствено места, където можеха да се скрият.

Съвършеното място за засада. Али примига; очите му бяха престанали да парят. Действието на отварата явно беше отминало. Не че имаше някакво значение — беше отраснал с мъжете отвън; така или иначе, щяха да го разпознаят.

Усети леко подръпване на робата си. Малкото момиченце вдигна разтреперана ръка и посочи към една черна врата в края на коридора.

— Излиза на уличката отзад — прошепна; черните му очи бяха широки като панички.

Али му се усмихна.

— Благодаря ти — прошепна в отговор.

Поеха по коридора към последния килер. В далечината Али зърна ивица лунна светлина близо до пода: врата. За съжаление, това беше всичко, което видя. В помещението цареше непрогледен мрак и ако се съдеше по разстоянието до вратата, то беше огромно. Али се шмугна вътре, а сърцето му думкаше така, че го чуваше в ушите си.

Това не беше всичко, което чу.

Разнесе се тихо поемане на дъх, а после нещо, миришещо на желязо, профуча покрай лицето му, одрасквайки го по носа. Али се обърна рязко в същия миг, в който момиченцето изпищя, но очите му все още не бяха привикнали с мрака и не можа да различи нищо.

— Пусни я! — изкрещя Анас.

По дяволите с опитите за криене. Али извади зулфикара си. Дръжката се стопли в ръцете му. Светни, заповяда й.

Оръжието лумна в пламъци.

Огън плъзна по медния ятаган, опърляйки раздвоения му връх и обливайки стаята в светлина. Али видя двама деви: Туран и стража от входа на таверната, с огромната си брадва в ръка. Туран се мъчеше да отскубне пищящото момиче от ръцете на Анас, но се обърна при вида на огнения зулфикар. Черните му очи се изпълниха със страх.