Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Дараявахуш се ухили широко.

— Мир на теб, малки Зейди.

Афшинът седеше заедно с Джамшид и един дев, когото Али не познаваше. Изглеждаше така, сякаш си прекарват добре, бокалите им бяха пълни, красива прислужница с кана вино седеше между тях на пейката, застлана с меки възглавници.

Погледът на Али се плъзна от афшина към Джамшид. Това беше ситуация, с която изобщо не беше подготвен да се справи. Дължеше живота си на дева, и то няколкократно, задето беше прекъснал Хано и се бе отървал от тялото, задето го беше отнесъл при Нахри. Не можеше да го отрече… но господи, как само му се искаше Джамшид да беше всеки друг, но не и син на Каве. Една дума, един-едничък намек и великият везир щеше да е по следите му само за миг.

Ханзада изникна пред него, размахала пръст в лицето му.

— Нима прислужникът ми ви пусна? Казах му…

Мунтадир най-сетне се обади.

— Остави го да влезе, Ханзада — извика с уморен глас.

Ханзада се намръщи.

— Добре. Но никакви оръжия. — Тя издърпа зулфикара му. — И така достатъчно плашиш момичетата ми.

Али загледа безпомощно как подават зулфикара му на един минаващ наблизо прислужник. Дараявахуш се разсмя и Али се обърна рязко към него, но Ханзада го улови за ръката и го задърпа напред с изненадваща сила за толкова деликатна на вид жена.

— Недей да създаваш неприятности — предупреди го, след като го бутна в един стол до Мунтадир, и се отдалечи. Али подозираше, че прислужника на вратата го чака сериозно каране.

Мунтадир не го поздрави, зареял празен поглед към танцьорките.

Али се прокашля.

— Мир на теб, ахи.

— Ализейд — отвърна брат му хладно и отпи от медния си бокал. — Какво води такъв свят мъж в подобно свърталище на греха?

Обещаващо начало. Али въздъхна.

— Искам да се извиня, Диру. Да поговоря с теб за…

Откъм групичката деви насреща им изригна силен смях. Афшинът като че ли разказваше някаква шега на дивастийски с оживено лице, размахващ ръце, за да подчертае думите си. Джамшид се разсмя, а третият мъж прекатури бокала си. Али се намръщи.

— Какво? — попита Мунтадир. — Какво гледаш?

— Аз… нищо — смотолеви Али, изненадан от враждебността в гласа на брат си. — Нямах представа, че Джамшид и Дараявахуш са толкова близки.

— Не са — сопна се Мунтадир. — Той просто е учтив с госта на баща си. — Очите му припламнаха; в дълбините им имаше нещо тъмно и несигурно. — Гледай да не ти хрумнат някакви идеи, Ализейд. Изражението ти изобщо не ми харесва.

— Какво изражение? За какво говориш?

— Знаеш за какво говоря. Накара да хвърлят нападателя ти в езерото и рискува живота си, за да потулиш каквото и да се е случило там на стената. То спира дотук. Джамшид няма да каже на никого. Помолих го да не го прави… и за разлика от някои от тук присъстващите той не ме лъже.

Али беше ужасен.

— Мислиш, че планирам да го нараня? — Понижи глас, забелязал любопитния поглед на минаващия наблизо прислужник. Може и да говореха на гезирски, но една кавга изглеждаше еднакво на всички езици. — Господи, Диру, наистина ли мислиш, че бих убил мъжа, който ми спаси живота? Вярваш ли, че съм способен на подобно нещо?

— Не знам на какво си способен, Зейди. — Мунтадир пресуши бокала си. — От месеци насам си повтарям, че всичко това е някаква грешка. Че си просто мекушав глупак, който си хвърля парите, без да задава въпроси.

Сърцето на Али прескочи един удар, а Мунтадир повика виночерпеца, умълчавайки се само докато му напълнят чашата. Отпи глътка и продължи:

— Ала ти не си глупак, Зейди… ти си един от най-умните хора, които познавам. Не просто си им давал пари, но и си ги научил как да го скрият от Хазната. И те бива да прикриваш следите си много повече, отколкото бих могъл да си представя. Твоят шейх беше размазан пред очите ти и бога ми… ти дори не трепна. Запазил си достатъчно присъствие на духа, за да се отървеш от тяло, докато самият ти си издъхвал. — Мунтадир потрепери. — Това е смразяващо, Зейди. Студенина, която не съм предполагал, че имаш в себе си. — Поклати глава, а в гласа му се промъкна нотка на съжаление. — Мъча се да не им обръщам внимание. На нещата, които хората приказват. Открай време се опитвам да не им обръщам внимание.

Али усети, че му се повдига. Дълбоко в сърцето си заподозря — и се уплаши — накъде отива този разговор. Преглътна буцата, заседнала изведнъж в гърлото му.

— Какви неща?

— Знаеш какви. — Сивите очи на брат му сиви досущ като неговите, бяха замъглени от емоция, смесица от вина и страх, и подозрение. — Онези, които хората говорят за принцове в нашата ситуация.