Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Кога се е случило всичко това?

— Вчера следобед. Появила се в кабинета на абба, непоканена и непридружена от никого, за да заяви, че слуховете са й омръзнали, и искала да знае как стоят нещата. — Зейнаб скръсти ръце. — Настояла да получава равен дял от заплащането на пациентите, издръжка за нейния афшин, платен период на обучение в Зариаспа… и господи, зестрата…

Устата на Али пресъхна.

— Наистина ли е поискала всичко това? Вчера? Сигурна ли си?

Зейнаб кимна.

— Освен това отказва да позволи на Мунтадир да си вземе втора съпруга. Настоява да бъде вписано в самия договор, за да уважи факта, че девите не го допускат. Повече време за обучение, никакви пациенти в продължение най-малко на година, неограничен достъп до старите записки на Маниже… — Зейнаб отмяташе на пръстите си. — Сигурна съм, че забравям нещо. Казват, че са се пазарили до след полунощ. — Тя поклати глава, изглеждайки едновременно впечатлена и възмутена. — Не знам за кого се мисли това момиче.

За последната Нахида на света. И то Нахида, която притежаваше компрометираща информация за най-младия Кахтани. Али опита да овладее гласа си.

— Как реагира абба?

— Искаше му се да си провери джобовете, след като тя си тръгна, но иначе е във възторг. — Зейнаб направи физиономия. — Казва, че амбицията й му напомня за Маниже.

Разбира се, че щеше да му напомня.

— А Мунтадир?

— Ти как мислиш? Не иска да се ожени за някаква интригантстваща, рядкокръва Нахида. Дойде право при мен, за да ме попита какво е да си дете на различни племена, да не можеш да говориш гезирски…

Али се изненада. Не си беше давал сметка, че подобни притеснения са част от причините Мунтадир да не иска да се ожени за Нахри.

— Ти какво му каза?

Сестра му го измери с нетрепващ поглед.

— Истината, Али. Ти може и да се преструваш, че това не те притеснява, но си има причина толкова малко джинове да се женят извън племето си. Аз така и не успях да овладея гезирския като теб и това напълно ме изолира от хората на абба. Тези на амма не са много по-добри. Дори когато аяанлийците ми правят комплименти, долавям в гласа им шока от това, че една пясъчна бълха може да бъде толкова изтънчена.

Али се сепна.

— Не знаех това.

— И защо да го знаеш? — Тя наведе поглед. — Не е, като да си попитал някога. Сигурна съм, че и бездруго намираш машинациите в харема лекомислени и достойни за презрение.

— Зейнаб…

Болката в гласа й го поряза дълбоко. Въпреки антагонизма, който често характеризираше отношенията им, сестра му беше дошла, за да го предупреди. Брат му го беше прикривал отново и отново. А какво бе направил той? Отписал бе Зейнаб като глезла и бе помогнал на баща си да улови Мунтадир в капана на годеж с жена, която той не искаше.

Али се изправи, докато слънцето се скриваше зад високите стени на двореца, потапяйки градината в сянка.

— Трябва да го намеря.

— Късмет. — Зейнаб извади крака от водата. — По обяд вече пиеше и спомена как щял да се утеши с половината от благородничките в града.

— Знам къде да го намеря. — Али й помогна да се изправи. Тя се обърна, за да си върви, но той я докосна по китката. — Да пием чай утре?

Зейнаб примига изненадано.

— Несъмнено имаш по-важни неща за правене от това да пиеш чай с разглезената си сестра.

Али се усмихна.

— Ни най-малко.

Докато Али стигне в салона на Ханзада, вече беше тъмно. На улицата се разливаше музика, неколцина войници крачеха напред-назад отвън. Той им кимна и се стегна, докато изкачваше стълбите, отвеждащи в градината на покрива. Чу мъж да пръхти; откъм един от тъмните коридори долетя ниският вик на удоволствие на някаква жена.

Когато стигна до вратата, един прислужник му препречи пътя.

— Мир вам, шейх… принце! — поправи се мъжът, изчервявайки се смутено. — Простете ми, но господарката…

Али го избута настрани и прекрачи прага, сбърчвайки нос, когато вдиша напоения с парфюм въздух. Покривът беше претъпкан с поне две дузини благородници и техните свити. Бързоноги прислужници се провираха между тях, разнасяйки вино и пълнейки наргилетата. Музиканти свиреха, а две момичета танцуваха, измагьосвайки грейнали цветя с ръцете си. Мунтадир се беше излегнал върху един мек диван с Ханзада до себе си.

Като че ли изобщо не забеляза появата на брат си, но Ханзада скочи на крака. Али вдигна ръце, готов да се впусне в извинение, което замръзна върху устните му, когато видя най-новата добавка към другарите по пиене на Мунтадир. Ръката му се отпусна върху дръжката на зулфикара.