Ребекка Росс - Бунтът на кралицата

Замъкът Брай се издигаше в дъбова горичка; беше красив рушащ се имот, построен в подножията на планините Кило. Кобилата ми забави ход, докато приближавах дърветата и осъзнах, че завръщането на Картие у дома изобщо не приличаше на това на Журден и Люк.

Замъкът беше тих и порутен. В продължение на двайсет и пет години владението на Морган бе оставено да се разпада, предадено обратно на земята.

Плъзнах се от кобилата и я вързах под сянката на един от дъбовете до скопения кон на Картие. А после тръгнах към вътрешния двор, прокарвайки леко пръстите си по връхчетата на високите треви, където цветята на Короган предано цъфтяха с пищни, обичащи студа венчелистчета. Вървях по тясната пътека, която Картие беше прокарал през гъсталака, и спрях да откъсна няколко цветчета като внимавах да избягвам бодлите по стеблата им.

Спомних си как харесваше косата ми пусната и веднъж ми бе сложил корона от диви цветя. Затова разплетох плитките си и оставих кичурите да падат свободно като затъкнах няколко корогански цветя в тях.

Погледнах надолу към бричовете си, към ботушите си, към свободно висящите краища на ленената си риза, към медальона, който проблясваше в сребристо над сърцето ми. Това бях аз и беше всичко, което можех да му дам.

Изкачих се по изпочупените стъпала на вътрешния двор.

Беше тихо. Природата постепенно бе завоювала обратно голяма част от терасираното възвишение; лози се виеха по стените през счупените стъкла на прозорците. Всевъзможни плевели се издигаха нагоре и се провираха страховито през пукнатините в камъните, когато минавах край тях, постоянно кихах. Виждах пътеката, по която беше поел Картие. Беше проправил път през преплетените зелени растения до двойните входни врати, които висяха печални от железните си панти.

Сенките вътре галеха лицето ми — до вечерта несъмнено щеше да изгори от слънцето, — и аз поех внимателно през фоайето като избягвах лианите и растенията, превзели разбитите участъци от пода. По странен начин бедствието беше красиво за мен. Мебелите още си стояха, покрити с прах и обвити в паяжини. Спрях до един стол във фоайето и пръстите ми докоснаха една фигура от десена на тапицерията. Представих си, че като дете Картие беше седял в това кресло.

— Питах се кога ще те видя отново.

Гласът му ме стресна. Подскочих притиснала ръка към сърцето си, докато се обръщах да го видя застанал на средата на внушителното стълбище като ме гледаше с едва доловима усмивка.

— Знаете, че не бива да ме стряскате така! — упрекнах го.

Той продължи надолу по стълбите през потоци от слънчева светлина, които осветяваха сводестите прозорци.

— Добре дошла — поздрави той. — Би ли искала да те разведа?

— Да, лорд Морган.

Без да каже и дума, той ми подаде ръка и пръстите ми се озоваха между неговите:

— Нека ти покажа втория етаж — предложи Картие и ме поведе обратно нагоре по стълбите като сочеше изпочупени камъни, които беше добре да избягвам.

— Спомняте ли си живота си тук? — попитах; гласът ми изпълни коридора, когато го оставих да ме води през паяжини и прах, през местата, които някога беше обитавал.

— Понякога ми се струва, че си спомням — отвърна той и направи пауза. — Но, честно казано, не. Бях дете, когато с баща ми избягахме. Ето, това е любимата ми стая.

Влязохме в широко помещение, открито и пълно със светлина. Пуснах ръката му и минах през стаята, попивайки с поглед вградените мраморни лавици за книги, които още съдържаха впечатляваща колекция от книги, напуканото огледало, което висеше върху огнището от розов камък, мебелировката, която си стоеше точно както е била оставена преди повече от две десетилетия. Отидох право до стената от големи прозорци, разделени с вертикални колони, с останали късчета стъкло, подобни на остри ситни зъби и се възхитих на гледката към пасищата.

— Къде са хората ти, Картие? — попитах, неспособна да сдържа любопитството си.

— Ще пристигнат утре. Исках да видя замъка на спокойствие, насаме.

И аз разбирах това. Ценях тържествените, съкровени моменти, в които можех да съзерцавам и да мисля. Но навярно държеше да види стаите на родителите си и сестра си без публика.

Преди меланхолията да успее да ни обземе, заявих:

— Мисля, че мога да се събуждам с тази гледка всеки ден и да съм доволна.

— Пропусна най-хубавата част от стаята — отбеляза Картие, аз се намръщих и се завъртях на пета.

— Коя? Книгите ли?

— Не, пода.

Погледнах надолу. През следите, които ботушите ни бяха оставили в мръсотията, видях удивителните шарки на мозайката. Коленичих до него и двамата избърсахме с ръце праха, трупан с години. Цветовете още бяха ярки; всяка плочка беше изящна, сложна и неповторима, красотата се разливаше от един квадрат към следващия.