Ребекка Росс - Бунтът на кралицата

Едва когато се усмихна, осъзнах, че по лицето му се стичаха сълзи.

Часове след падането на Ланън се върнах на бойното поле с гарафа вода и търсех оцелели. Няколко лечители вече бяха опънали палатки, за да работят на сянка; дочувах уморените им гласове, докато усилено зашиваха рани и да наместваха счупени кости. Знаех, че Изолда беше сред тях, привличайки магията в ръцете си, всяко нейно докосване лекуваше, защото го почувствах отново; нейната магия породи лек, ароматен ветрец над смрадта на кръв и вътрешности на полето.

Не знаех дали беше уместно да попитам за него по име, или да продължа да търся сама, отчаяно надявайки се, че беше оцелял. Най-накрая се обърнах към една от лечителките с рокля, изцапана с кръв, и попитах:

— Шон Аленах?

Лечителката посочи към една далечна палатка:

— Предателите са ей там.

Гърлото ми пресъхна, когато чух това. Предатели. Преглътнах с усилие и внимателно си проправих път към въпросната палатка, без да знаех какво щях да открия.

Мъже и жени бяха положени на тревата, рамо до рамо. Някои изглежда бяха умрели, преди някой лечител да успее да се погрижи за тях. Други стенеха, изтощени и слаби. Всички носеха зеления цвят на Ланън или червеникавокафявия на Аленах.

Намерих Шон в покрайнините. Внимателно коленичих до него, сметнах, че беше мъртъв, докато не видях как гърдите му се повдигаха. Бронята му беше разкопчана и видях колко тежка беше раната на гърдите му.

— Шон? — прошепнах и хванах ръката му.

Очите му бавно се отвориха. Повдигнах главата му, за да излея тънка струйка вода в устата му. Беше прекалено слаб да говори, затова просто седях до него, преплела пръсти с неговите, защото не исках да умре сам.

Не знам колко дълго седях там с него, преди тя да дойде. Но онзи ветрец полъхна в палатката, повдигайки сплъстената коса от врата ми и когато се обърнах, видях, че Изолда, приковала очи върху мен и брат ми.

Тя дойде при нас и коленичи до мен, за да погледне Шон.

— Лейди? — прошепна почтително един от лечителите на кралицата. — Лейди, тези са предатели.

Знаех какво намекваше лечителят. Това бяха предатели и заслужаваха да умрат без изцеляващата магия на кралицата. Исках да кажа на Изолда, че Шон не беше предател, той беше избрал да се бие за нея.

— Знам — отговори Изолда, а после внимателно измъкна ръката на Шон от моята.

Миглите на брат ми потрепнаха и очите му се отвориха, вперени в кралицата. Загледах как въздухът блещука наоколо, докато Изолда прокарваше пръсти по раната му. Слънчевата светлина се пречупи като призма и дъхът на Шон секна, докато кралицата бавно и мъчително го съшиваше обратно с невидими конци.

Стъпалата ми бяха изтръпнали и усещах бодлички по тях, когато тя най-сетне приключи и му подаде чаша вода.

— Ще бъдеш слаб и отпаднал няколко дни — каза тя. — Почивай си, Шон Аленах. Когато укрепнеш, можем да поговорим за бъдещето на твоя Дом.

— Да, лейди — изхриптя той.

Изолда се изправи и положи успокоителна длан на рамото ми. След това продължи към другите, изцелявайки предателите един по един; не се вторачваше в грешките им, а съзираше потенциала им.

И макар да не можех да лекувам, можех да бъда от полза. Раздавам купички супа, парчета хляб, слушах, когато около мен се разказваха спомени; истории за храброст и страх, за отчаяние и изкупление, за загуба и повторни срещи.

Храних, погребвах и слушах, докато вече бях толкова изтощена, че едва можех да мисля, а нощта бе простряла наметалото си върху небето, обсипано с множество звезди.

Стоях на полето и попивах тъмнината, тревата, все още измачкана и изцапана с кръв, и се взирах в съзвездията. Преди седмици щях да се чудя кое беше определено за мен. Сега единственият належащ въпрос беше къде щях да отида, къде ми беше мястото. Бях направила почти всичко, което си бях поставила за цел. А сега… не знаех къде принадлежах.

Чух леките стъпки на мъж, който вървеше през тъмнината и ме търсеше. Обърнах се, веднага разпознавах Журден; звездната светлина улови среброто в косата му. Сигурно беше прочел мислите ми или с лекота беше разгадал изражението ми.

Притегли ме до себе си, за да се възхищаваме заедно на звездите. А после, толкова тихо, че едва го чух, каза:

— Да си вървим у дома, Бриена.

Територията на лорд МакКуин, замъкът Фион

Три дни по-късно си почивах в шарената сянка на самотен дъб, прахта от пътуването все още беше полепнала по бричовете и ризата ми, а Неси пъхтеше до мен. Нивите наоколо току-що бяха ожънати, въздухът ухаеше на подсладена пръст, тревата беше златиста от песните, които мъжете бяха напявали, докато размахваха сърповете си.