Ребекка Росс - Бунтът на кралицата

— Не — изрекох просто, колко прекрасна и сладка дума.

Дружелюбната фасада на Аленах рухна. Омразата му се върна, пламтяща ярко; лицето му приличаше на камък, който се беше пропукал, превръщайки се в прах. Внезапно той изръмжа — звярът в него се освобождаваше — и насочи меча си към мен.

Едва удържах острието му, защитавах се, за да не бъда разкъсана от гнева му. Препънах се отново; изтощението бавно ме унищожаваше, сблъсъкът на стоманените мечове разтърси ръцете ми, накара ме да стисна зъби от болка.

Схватката ни заприлича на опасен танц сред кръв и смърт; уроците на Изолт изникнаха в паметта ми, поддържаха ме жива, докато отбивах ударите му и се измъквах от върха на острието му.

Трябваше да го пронижа със стоманата си, да срежа някоя от жизненоважните му артерии. И въпреки това… не можех да го направя. Никога не бях отнемала живот. Никога не бях убивала. И ми идваше да заплача, защото беше настъпил този момент. Бях изправена пред невъзможен избор — трябваше да убия мъжа, който ме беше създал, или да го оставя да ме погуби.

Тези мисли обсебваха ума ми, когато във въздуха изсъска стрела, беше толкова неочаквано, Аленах първоначално не разбра, че беше прострелян в бедрото — същото място, на което беше пронизан Тристан; перата потрепнаха, когато отстъпи назад. Лордът погледна към стрелата, беше изумен. След това двамата проследихме траекторията й и видяхме момиче с тъмна коса и изящни пръсти да стои на няколко ярда от нас; сваляше лъка си, очите й блестяха, докато се опълчваше на Аленах.

— Бягай, Бриена — нареди ми Мерей като поставяше нова стрела на тетивата, беше спокойна и овладяна, сякаш се готвеше да посвири на цигулката си.

Изпитах удивление, когато погледите ни се срещнаха. Заповядваше ми да бягам, а тя оставаше. Предлагаше да го убие вместо мен.

Но сега баща ми връхлиташе към нея, мечът му проблясваше на слънчевата светлина. А тя разполагаше само с лъка и стрелите си.

— Не! — изпищях и хукнах след него в опит да го настигна, преди да се добере до нея.

Мерей отстъпи назад; ръката й потръпваше, когато стреля отново по Аленах; прицели се в лицето му. Той се сниши, избегна на косъм смъртоносния й изстрел, а после замахна с меча си. Прехапах устна, докато се опитвах да го пресрещна. Внезапно проблесна броня, размазано петно в тъмночервено и сребърно, когато между Аленах и Мерей застана някой.

Беше Шон.

Лицето му беше застинало в гримаса, когато мечът му се сблъска с този на Аленах. Усука острието си, за да отблъсне лорда от Мерей. Не знаех дали беше редно да му се доверя; моят полубрат носеше цветовете и герба на Аленах. Шон продължи да отблъсква баща ни, докато не се озова в капан между нас — между сина и дъщеря си.

— Достатъчно, татко — изхриптя Шон. — Тази битка е изгубена. Предай се, преди да бъдат погубени още животи.

Аленах се изсмя горчиво.

— Значи и синът ми е предател. — Хвърли поглед между нас. — Избираш незаконородената си сестра пред мен , Шон?

— Избирам кралицата, татко — каза Шон спокойно. — Предай се! Веднага! — Протегна острия край на меча си, докато той опря в шията на Аленах.

Затруднявах се да дишам, да стоя, краката ми бяха изтръпнали. Не можех да си представя толкова мил и любезен човек като Шон да убие баща си.

Лордът се засмя; в звука нямаше страх, само отвращение и ярост. С едно дръзко движение обезоръжи брат ми. Светкавично заби меча си в гърдите на Шон, проби крехките брънки на бронята му.

Ужасът се прокрадваше в гърлото ми, но чувах единствено гръмките удари на собствения си пулс, докато гледах как Шон се превива и пада на тревата. Очите ми бяха приковани върху кръвта му, която покри ръцете на Мерей, докато трескаво се опитваше да му помогне.

След това Аленах насочи окървавения си меч към мен.

Обезоръжи ме бързо; болката ме ужили по ръката. Гледах как „Ухапването на вдовицата“ се понесе плавно из въздуха и падна далече от мен. Усетих кокалчетата му, когато ме удари през лицето с опакото на дланта; бузата ми пламна от злобата му. Удряше ме отново и отново, очите ми се замъглиха, кръв течеше от носа и устата ми.

Опитах се да поставя щита си между нас, но той го изтръгна от ранената ми ръка и аз най-сетне се предадох на тревата, пръстта се притисна към гръбнака ми.

Аленах стоеше над мен, сянката му падаше над пламналото ми лице. Чувах Мерей да крещи името ми отново и отново, опитваше се да ме свести. Звучеше далечна и можех само да гледам как той вдигна меча си, готвейки се да прониже врата ми. Поех си дълбоко дъх, бях спокойна и вярвах, че Изолт щеше да се справи. Щеше да завоюва отново трона. А това бе всичко, което имаше значение…