Джим Батчер - Летният рицар

След като всички си тръгнаха и навън се стъмни, на вратата отново се почука. Отворих и на прага стоеше Елейн, облечена в тениска и къси дънкови панталонки, които разкриваха красивите й крака. Косата й беше прибрана под бейзболна шапка на „Чикаго Къбс“ и тя каза без предисловия:

— Исках да те видя, преди да си тръгна.

Наведох се към нея.

— Надявам се, че си добре.

— Ти също. Маб плати ли?

— Да — кимнах аз. — А ти? Все още ли принадлежиш на Лятото?

Елейн сви рамене.

— Дължах всичко на Аврора. Дори да е имала възражения относно това, дали съм се разплатила изцяло с нея, това вече няма никакво значение.

— Къде отиваш?

Тя сви рамене.

— Не знам. Някъде, където има много хора. Може да се запиша в университет. — Тя си пое дълбоко дъх и каза: — Хари, съжалявам, че нещата се развиха така. Страхувах се да ти кажа за Аврора. Би трябвало да се досетя. Радвам се, че при теб всичко свърши добре. Наистина се радвам.

Има няколко възможни отговора на това, но предпочетох да кажа:

— Тя смяташе, че върши добро. Струва ми се, че разбирам защо ти… Виж какво, всичко вече свърши.

Тя кимна. После каза:

— Видях снимката на камината. На Сюзан. Онези писма. И годежния пръстен.

Погледнах към камината и ми стана гадно във всякакъв смисъл.

— Да.

— Обичаш я — каза Елейн.

Кимнах.

Тя въздъхна и наведе глава, за да скрие очите си под козирката на шапката.

— Мога ли да ти дам един съвет?

— Защо не?

Тя ме погледна и каза:

— Престани да се съжаляваш, Хари.

Примигнах.

— Какво?

Тя посочи с жест апартамента ми.

— Живееш в кочина, Хари. Очевидно се обвиняваш за нещо. Мога само да се досетя за какво, но е пределно ясно, че се тормозиш заради него. Преодолей го. Няма да й помогнеш с нищо, ако се превърнеш в ходеща плесен. Престани да си мислиш колко ти е зле — защото, ако на нея изобщо й пука за теб, сърцето й ще закърви, ако те види в такова състояние, както те видях аз преди няколко дни.

Гледах я известно време, след което казах:

— Романтичен съвет. От теб.

Тя ме стрелна с усмивка:

— Да. Каква ирония. Ще се видим някой път.

Кимнах и отвърнах:

— Довиждане, Елейн.

Тя се наведе към мен и отново ме целуна по бузата, след което се обърна и си тръгна. Гледах я как се отдалечава. И — законно или не — изобщо не споменах за нея на Съвета.

По-късно същата вечер застанах пред вратата на апартамента на Били. Отвътре се чуваха смях и музика и се разнасяше миризма на пица. Почуках и Били отвори. Всички разговори секнаха.

Влязох вътре. Дузина насинени, ранени и доволни върколаци ме гледаха от масата, отрупана с питиета, кутии от „Пица Експрес“, зарове, моливи, тефтери и мънички, високи един инч фигурки върху голям лист милиметрова хартия.

— Били — рекох аз — и всички останали, просто исках да ви кажа, че бяхте страхотни там, горе. Много по-добри, отколкото съм очаквал или съм се надявал. Трябваше да ви се доверя повече. Благодаря!

Били кимна.

— Заслужаваше си. Нали?

В стаята се разнесе утвърдително мърморене.

— Добре, тогава — кимнах аз. — Някой да ми донесе пица, кола и зарчета, но трябва да ви кажа, че ще имам нужда от мускули.

Били ме погледна и примигна.

— Какво?

— Мускули — повторих аз. — Искам големи, изпъкнали мускули и не искам да се налага да мисля много.

Лицето му грейна в усмивка.

— Джорджия, имаме ли останал някой варварин?

— Разбира се — отвърна Джорджия и отиде до бюрото.

Седнах край масата, подадоха ми пица и кола и се заслушах във възобновените разговори, мислейки си, че така е много по-приятно, отколкото да прекарам поредната вечер, затворен в лабораторията.

— Знаеш ли кое ме разочарова най-силно? — попита ме след известно време Били.

— Не, кое?

— Всички тези феи и дуели, и луди кралици, и така нататък, а никой не цитира добрия стар Били Шекспир. Нито веднъж.

Втренчих се в него и избухнах в смях. Всичките ми синини, натъртвания и рани ме боляха, но това беше честна, нормална болка — нещо, което се изцелява. Взех си зарчетата, малко листове хартия и моливи и се настаних при приятелите ми, за да се преструвам на Торг Варварина, да ям, да пия и да се веселя.

Боже господи, как този уж разумен род човешки цял е глупости и грешки! 13 13 Цитат от „Сън в лятна нощ“ на Шекспир, превод Валери Петров. — Б.пр.

В миналото — членове на самоволна организация за поддържане на реда в южните американски щати, насочена срещу чернокожите. — Б.пр.