Джим Батчер - Летният рицар

Червената му светлина падна върху зеления жребец, който тъкмо прескачаше трънената ограда. Той не успя да завърши скока си и падна с писък върху отровните тръни. Ездачът му обаче не падна заедно с него. Талос, с окървавено лице, скочи от гърба на коня, превъртя се във въздуха и се приземи невредим от вътрешната страна на оградата.

Аврора се изсмя безумно и извика:

— Убий го, лорд-маршал!

Талос извади меча си и тръгна към мен. Мислех си, че първият му удар ще бъде насочен към корема ми, но той ме излъга и мечът му замахна към жезъла ми, който излетя настрани и падна в тръните. Докато Талос ме дебнеше, аз грабнах докторската чанта и отстъпих назад, оглеждайки се за някакво оръжие, за нещо, което може да ми спечели няколко секунди за действие.

В този миг басов рев от ниското разтърси хълма и дори Аврора застина за миг. Стената от тръни се разтресе, нещо масивно изрева отново и я разкъса. Тролът беше огромен и ужасен, и силен. Той размахваше брадвата си като пластмасово ножче за пикник и кожата му беше покрита със синини от удари, рани от отровните шипове и собствената му тъмнозелена кръв. От едната му страна се виждаше ужасна рана, от която се стичаше сукървица. Той вървеше напред въпреки раните, но си личеше, че умира.

И това беше Мерил. Тя бе направила своя избор.

Гледах я вцепенено, разпознавайки чертите й в изкривеното от гняв лице на трола. Тя замахна към Талос, лорд-маршалът на Лятото се завъртя и със замах отсече едната й ръка. Но Мерил успя да докопа крака му с другата и го придърпа към себе си, стоварвайки върху него огромното си тяло, размазвайки го върху земята със задавен, гъргорещ вик, изпълнен с ярост и триумф.

Обърнах се назад и видях, че Аврора е хванала Лили за зелената коса и я влачи обратно към масата. Хвърлих се напред и успях пръв да хвана закривения каменен нож.

— Глупак — изсъска Аврора. — Ще й разкъсам гърлото с голи ръце.

Хвърлих ножа настрани и отвърнах:

— Не, няма.

Аврора се изсмя, погледна ме с безумните си изкусителни очи и попита:

— И защо не?

Потупах с длан докторската чанта.

— Защото аз знам нещо, което ти не знаеш.

— Какво? — изсмя се тя. — Какво би могъл да знаеш, което да има значение?

Усмихнах се студено и казах:

— Телефонния номер на „Пица Експрес“. — Отворих чантата и изръмжах: — Спипай я, Тут!

От чантата се разнесе пронизителен тръбен звук и от вътрешността й излетя Тут-тут, оставяйки след себе си шлейф от алени искри. Малкият фей все още носеше импровизираната си броня, но беше сменил оръжията си с нещо, което бях накарал Били да купи от „Уол-Март“ — макетен нож със стърчащо от пластмасовата дръжка острие.

Аврора се изсмя грозно и каза:

— И какво може да направи това малко нещо?

Тут изсвири отново с тромпета си и изкрещя с пискливия си гласец:

— В името на лорд Пица, атака!

И от докторската чанта изригна облак от алени светлинки; цяло ято пиксита, въоръжени със стоманени остриета, облечени в оранжеви пластмасови дръжки, се стрелнаха към Аврора.

Погледът й срещна моя за миг и аз забелязах в очите й страх; тя се бе досетила какво я чака. Аврора вдигна ръка, събирайки златиста сила в нея, но едно от пикситата я достигна, макетното ножче проблесна и острието му преряза ръката й. Тя изпищя, кръвта й бликна и златистата светлина избледня.

— Не! — нададе вой Аврора. — Не! Не сега!

Пикситата я заобиколиха и последвалото не беше никак красиво. Сияйната й броня не й осигуряваше никаква защита срещу стоманените остриета и те я прорязваха като картон. Тут-тут и другарите му нанасяха едновременно удари от всички посоки, пръскайки кървави капки във въздуха.

Видях как очите й се разшириха и проблеснаха, въпреки че жужащата, стрелкаща се смърт продължаваше да реже бледата й кожа с остриетата си. Тя направи крачка към масата.

Ако умреше там, ако кръвта й изтечеше върху масата, тя щеше да е постигнала целта си. Щеше да прехвърли огромно количество сила в Зимния двор и щеше да унищожи баланса. Затичах се към масата, сграбчих Аврора, дръпнах я и я блъснах на земята.

Тя изпищя отчаяно и се опита да се бори — но не й беше останала никаква сила. Продължихме да се търкаляме надолу по хълма и когато спряхме, аз седях отгоре й и я притисках към земята.

Аврора ме погледна с избледняващите си, нефокусирани зелени очи.

— Почакай — каза тя със слаб и някак си съвсем млад глас. Вече не изглеждаше като луда вълшебница. Приличаше на уплашено малко момиче. — Почакай. Ти не разбираш. Просто исках да го спра. Да спра болката…