Джим Батчер - Летният рицар

Тя се ококори.

— Какво?

— Ти ще задържиш тръните. Аз ще премина.

— Възнамеряваш да се изправиш срещу Аврора? Сам?

— А ти ще ми помогнеш.

Елейн прехапа устни и отмести поглед настрани.

— Хайде де, Елейн — казах аз. — И без това вече я предаде. А аз ще премина през тези тръни със или без твоята помощ.

— Не знам.

— Да, знаеш. Ако си искала да ме убиеш, вече си имала тази възможност. А ако Аврора завърши онова, което е започнала, и без това ще умра.

— Ти не разбираш…

— Знам — сопнах й се аз. — Не разбирам защо й помагаш. Не разбирам как можеш да стоиш до нея и да й позволяваш да върши всичко това. Не разбирам как може да стоиш тук и да оставиш онова момиче да умре. — Дадох й няколко секунди, за да осмисли думите си, след което тихо добавих: — И не разбирам как можа да ме предадеш по този начин. Отново.

— А как може да си сигурен — отвърна тя, — че няма да се случи и трети път? Ще пусна тръните да се затворят, преди да си преминал от другата страна, и ще те убия.

— Може и така да стане — отвърнах аз, — но не искам да го вярвам, Елейн. Някога се обичахме. Знам, че не си страхливка, не си и убийца. Иска ми се да вярвам, че дори и сега все още означаваме нещо един за друг. И че мога да ти поверя живота си, както и ти можеш да ми повериш твоя.

Елейн се засмя горчиво и каза:

— Вече не ме познаваш, Хари. — Тя ме погледна. — Но аз ти вярвам. Знам, че мога да ти се доверя.

— Тогава ми помогни.

Тя кимна и рече:

— Ще трябва да тичаш бързо. Не съм силна колкото теб, а това е тежка работа. Няма да успея да издържа дълго време.

Кимнах й. Вярно, че ме гризяха съмнения. А ако го направеше отново? Елейн не беше от най-честните хора. Наблюдавах я как се съсредоточава, красивото й лице изгуби изражението си, почувствах как събира силата си, скръствайки ръце на гърдите си и допирайки дланите върху раменете си като мумия в египетски саркофаг.

По дяволите, днес можех да загина по милион начини. Имаше ли някакво значение точно по какъв? Така поне щях да се опитам да направя нещо значимо. Обърнах се и приклекнах, стиснал чантата и жезъла в ръце, готов да хукна напред.

Елейн промърмори нещо и около нея се изви вятър, развявайки косите й на всички страни. Тя отвори очи, макар погледът й да оставаше нефокусиран, и протегна ръцете си встрани.

Вятърът се изви около нея в широка около пет фута колона и се засили срещу стената от тръни. Те потрепериха и постепенно започнаха да отстъпват пред магията на Елейн.

— Тръгвай! — изпъшка тя. — Хайде, бързо!

Затичах се.

Вятърът едва не ме заслепи; налагаше се да тичам превит надве, с надеждата, че никой от тръните няма да се забие в голата ми кожа. Почувствах едно рязко бодване в шлифера, но то не разкъса кожата. Елейн не ме подведе. След няколко секунди преминах през стената и се озовах от другата й страна, на върха на хълма, върху който се намираше Каменната маса.

Тя си стоеше на предишното място, но руните и магическите знаци по повърхността й сега сияеха със златиста светлина. До масата стоеше Аврора и пръстите й танцуваха върху Разнищника; нишките му се притискаха върху главата на статуята на коленичилото момиче, която все още се намираше върху масата. Придвижих се малко встрани, за да не попадна в периферното й зрение, и се затичах към нея.

Когато стигнах на няколко фута, Разнищникът внезапно избухна в поток от студена бяла светлина. Плътна вълна заля статуята и докато преминаваше през нея, студеният мрамор оживя, каменните й коси се превърнаха в смарагдовозелени кичури. Лили отвори очи и въздъхна, оглеждайки се замаяно.

Аврора я сграбчи за гърлото, притисна нечистокръвната към плота на Каменната маса и извади ножа от колана си.

Постъпих съвсем не джентълменски: стиснах жезъла с две ръце и с всички сили халосах Лятната дама по гърба.

Междувременно очевидно бе настъпило полунощ и звездите достигнаха най-високата си точка; сияещите руни на масата промениха цвета си от златист в леденосин.

Ударът ми накара Аврора да изпусне ножа и той падна върху масата. Лили изпищя и се изтръгна от ръцете на Лятната дама, претърколи се през масата и се озова от другата й страна.

Аврора се обърна към мен светкавично, както умеят само Ший, облегна се на масата и ме изрита в гърдите с двата си крака. Ритникът беше силен и ме отхвърли назад, и докато все още се търкалях по земята, тя призова едно огнено кълбо и го запрати срещу мен. Изправих се на колене и вдигнах жезъла си, събирайки достатъчно сила, за да парирам удара, и отразих пламъка към мъгливото небе.