Джим Батчер - Фурията на капитана

Въпреки че по-голяма част от телата бяха прибрани, немалко трябваше да бъдат пожертвани в разгара на битката и сгъстяващия се мрак, така че някои останки така и си бяха останали, където са паднали.

В резултат на това тъмнината беше изпълнена с шум на крила и дрезгавите крясъци на вездесъщите врани, хранещи се с падналите.

Носещият факла Ерен промърмори:

— Надявам се Насаг да знае какво говори, когато каза коя стена защитава Първи алерански. В противен случай най-вероятно ще бъдем свалени от някой нервен стрелец.

— Кървави врани — отговори Тави, докато минаваха покрай разрушената ограда. — Погледни този безпорядък. Да не са се опитвали да задържат нападателите с дървена ограда?

— Това се случва постоянно — продължи Ерен. — Особено когато легионите търпят поражение. Нервни стрелци стоят на пост. Уморени са. Полузаспали. Чуват нещо. Тряс, пляс. И кръвта ти вече изтича, когато крещят „Кой идва?“.

— Виж всички тези шлемове — каза Тави. — Пробити са отгоре. Древните римски писания, които намерихме в Апия, споменават оръжие, което може да направи това — наричали са го сърп.

— А дали древните римляни някога са били прострелвани в тъмното по погрешка? — попита Ерен. — Защото не бих искал лично аз в качеството си на представител на курсорите да приключа по подобен начин.

Даденият назаем кон на Тави заобиколи могилата, на която пируваха враните. Птиците огласиха нощта с крясъци и Тави леко се усмихна.

— Ти не от това се притесняваш.

— Не ли? — попита Ерен.

— Аз съм по-притеснен от инициативния млад каним, който не споделя мнението на Варг и Насаг, и който може да вкара няколко болта от балистата в гърбовете ни.

Ерен със съмнение погледна Тави.

— Звучи ободряващо. Радвам се, че нося факла: теб, ако не друго, ще свалят първи.

— Правилно разсъждаваш — отговори Тави.

Той спря коня на петнадесет фута от стената и вдигна ръка в знак на поздрав.

— Ей, на стената!

— Не се приближавайте! — отзоваха се от стената. — В противен случай ще стреляме!

Тави подозрително се взря в тъмнината.

— Шулц? Ти ли си?

Последва неловко мълчание.

— Капитане? Капитан Сципио?

— Точно така — отвърна Тави. — С мен е сър Ерен. Днес е малко студено. Мога ли да разчитам на чаша горещ чай?

— Приближете по-близо — заповяда Шулц. — До основата на стената. Искам да видя лицето ви.

Тави и Ерен се подчиниха и успяха да видят бледо лице, покрито с легионерски шлем. Тави веднага позна младия центурион.

— Капитане! — извика Шулц.

— Врани, Шулц — изсумтя Тави, — струва си да измислиш нещо по-умно. Дори да изглеждам като себе си, няма гаранция, че не съм двойник, създаден от водно призоваване. Извикай Фос, трибун Антилар или Антилус, нека те да ме разпознаят.

Шулц се ухили.

— Да, сър. Останете на място, сър. — Той се поколеба. — Предполагам не искате да го правите тайно, иначе нямаше да викате толкова силно, нали?

Тави се ухили в отговор.

— Тук е студено, центурион. Не можеш ли да ни арестуваш?

— Да, сър — отговори Шулц. — Ако вървите около шестдесет стъпки на изток, сър, там има отвор. Стражата ще ви посрещне там, сър.

— Благодаря, центурион, разбрах.

Тави обърна коня си и Ерен го последва покрай стената. Те можеха да чуят усилващия се зад стената шепот на войниците, които обсъждаха завръщането на Сципио.

Тави почувства емоциите, струящи зад стените: вълнение, заинтересованост, напрегнатост, ужасяващ страх — неизменни спътници на всяко действие и, което беше най-важната за командира емоция: надежда.

Докато Тави яздеше покрай стената, войниците се строиха на позиции в стойка „мирно“, сякаш минаваше проверка, а не потенциален шпионин.

„Отворът“ в стената се оказа равен участък от камък, абсолютно същият като навсякъде, с единственото изключение, че когато Тави приближи, каменната стена се стече надолу като восък, отваряйки дупка в стената, достатъчно широка, за да се промуши през нея кон.

Тави се вмъкна вътре, докосвайки с колене стената, и разпозна всичките шест рицари на дърво от Първи алерански, които чакаха от другата страна с лъкове в ръце, готови да надупчат със стрели всеки, който се опита да използва отвора за неподходящи цели.

Щом конят на Ерен премина през отвора, инженерите на Първи алерански, няколко уморени мъже, разположени от двете страни на отвора, отново запечатаха стената, възстановявайки първоначалната й форма.

Двама рицари на дърво не изпускаха от поглед Тави и Ерен, както и би трябвало, докато самоличността им не бъде потвърдена.