Лайза Макманн - Угасване

15:01

— Кабъл — изрича накрая.

— Можеш ли вече да се движиш? — гласът му е загрижен.

Бавно поклаща глава. Обръща се към него. Протяга ръка.

— Още не виждам — казва тихо. — Колко време е минало?

Кабъл продължава да я масажира от пръстите до раменете и обратно.

— Не много — отвръща той съчувствено. — Няколко минути. — По-скоро дванайсет.

— Този беше гаден.

— Да. Направи ли опит да излезеш?

Джейни отпуска чело върху дланта си и бавно завърта глава наляво, после надясно. Гласът й е слаб.

— Не. Пробвах да й помогна да го промени. Но не можах да привлека вниманието й.

Кабъл крачи нервно.

Чакат.

Джейни бавно започва да различава формите. Светът отново изплува.

— Уф! — отдъхва си тя. Усмихва се несигурно.

— Ще те закарам — казва Кабъл, когато чистачът влиза в библиотеката и подозрително ги оглежда. Кабъл напъхва с мрачно изражение учебниците й в раницата, после тършува малко из нея, но остава с празни ръце.

— Нищо ли не си носиш за ядене? Аз нямам повече вафли.

— Ами… — Джейни прехапва устна. — Вече съм добре, спокойно. Ще се оправя. Мога да карам.

Той се мръщи. Не отговаря. Помага й да се изправи, мята раницата й на рамо и излизат на паркинга. Вън вали лек сняг.

Отваря вратата откъм страната на пасажера и я гледа стиснал челюсти.

Търпеливо.

Чака.

Докато тя се качи.

Кара в тишина по заснежените улици до един близък минимаркет, излиза от колата и се връща с кутия мляко и найлонова торбичка.

— Отвори си раницата! — казва.

Тя послушно изпълнява.

Той изсипва половин дузина енергийни вафли. Оставя една и й я подава заедно с млякото.

— Ще ти докарам Етел по-късно — казва с протегната за ключовете ръка.

Тя свежда поглед. И ги подава.

Той я откарва до вкъщи.

Не отлепя поглед от волана с вкочанена от стискане челюст.

Чака я да слезе.

Тя го поглежда озадачена.

— Ох — проронва накрая.

Преглъща буцата в гърлото. Взема раницата си и млякото и излиза от колата. Затваря вратата. Качва се по стълбите и изтупва снега от ботушите си. Без да се обръща.

Кабъл потегля от алеята бавно, набира скорост едва след като се е уверил, че Джейни е вкъщи и е добре.

Тя си ляга, объркана и тъжна, и заспива.

20:36

Будна е. Умира от глад. Оглежда къщата за нещо здравословно — намира размекнат домат в хладилника. Около дръжката се мъдри топче плесен. Въздиша. Няма нищо друго. Навлича палтото и намъква ботушите си, взема 50 долара от плика за пазар и тръгва.

Снегът е красив. Снежинките са толкова мънички и блестящи като пайети, танцуващи в лъчите на приближаващите фарове и под светлините на уличните лампи. Студено е — около минус 6. Джейни слага ръкавиците с един пръст и се сгушва в яката си. Добре че си обу ботушите.

Когато влиза в магазина, който е на километър и половина разстояние, вътре е почти празно. Няколко клиенти се мотаят под звуците на музиката, която се разнася от високоговорителите. Джейни присвива очи от ярката жълта светлина. Взема количка и се насочва към щанда за млечни продукти, тръскайки снега от ботушите си. Разкопчава палтото си и прибира ръкавиците в джобовете.

Пазаруването — стига Джейни да има време за него — е релаксиращо. Без да бърза, обикаля, чете етикети, представя си кои храни биха били вкусни в комбинация, избира най-пресните зеленчуци, пресмята наум цената на всичко. Действа й като терапия. Изчислява приблизително, че е похарчила определената сума, завива към щанда за хляб и после тръгва към касата. Минава покрай подправките и зехтина, забавя ход.

Поглежда наляво.

Пресмята наново нещата в количката.

Накрая колебливо добавя към покупките малка червена кутийка и друга по-голяма, кръгла. Оставя ги в количката до яйцата и млякото.

Бута я до предната част на магазина и се нарежда на рехавата опашка пред единствената каса. Разглежда списанията и чака да й дойде редът. Става й леко лошо от глад. Нарежда продуктите на лентата и тревожно наблюдава екранчето на касата, докато сумата расте.

— Общо петдесет и два долара и дванадесет цента.

Джейни притваря очи за миг.

— Съжалявам! — казва. — Имам точно петдесет. Трябва да върна нещо.

Касиерката въздиша. Опашката зад Джейни расте. Тя се изчервява, без да поглежда наоколо. Пресмята кое е по-необходимо.

Нерешително хваща сместа за торта и глазурата.

Връща ги на касиерката.

— Извадете ги от сметката, моля! — казва глухо. Както се и очакваше, добавя мислено.