Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Лицето на Хайме носеше изражение, каквото Дру не бе виждала досега. Нещо като наранена сериозност.

— Не мисля, че е особено вероятно. Кристина си тръгва, така че няма да имам причина да идвам тук. — Сърцето на Дру се сви. — Трябва да се прибера у дома и да оправя нещата с баща ми и останалите от семейството ми. Знаеш как е. Семейството е най-важното.

Дру преглътна думите, които искаше да каже.

— Но може би един ден ще те видя в Академията — добави той. — Пазиш ли още ножа, който ти дадох?

— Да — отвърна Дру, мъничко притеснена. Беше казал, че е подарък, нямаше да си го поиска обратно, нали?

— Добро момиче. — Хайме разроши косата й и се отдалечи.

На Дру й се искаше да се втурне след него и да го дръпне за ръкава. Да го помоли отново да бъде неин приятел. Но не и ако щеше да се отнася с нея като с дете, напомни си. Беше го харесвала, защото се държеше така, сякаш тя има напълно функциониращ мозък в главата си. Ако вече не мислеше така.

— Дру!

Беше Тай, босоног и покрит с пясък, понесъл рак отшелник с изящно оцветена черупка, който искаше да й покаже. Дру се наведе над шепите му, благодарна, че я бе отвлякъл от мислите й.

Остави гласа му да се лее около нея, докато той обръщаше рака във внимателните си, деликатни ръце. Сега нещата между нея и Тай бяха различни. Тя бе единствената освен Кит и Магнус, която знаеше какво се бе случило в опита му да съживи Ливи.

Очевидно бе, че Тай й имаше доверие по един нов начин. Че двамата пазеха тайните на другия. Тя бе единствената, която знаеше, че понякога, когато погледнеше настрани и се усмихнеше, Тай се усмихваше на призрака на Ливи, а той бе единственият, който знаеше, че тя може да разбие ключалка за по-малко от трийсет секунди.

— В другия край на плажа има биолуминесценция. — Тай остави рака на пясъка и той запълзя бързо към дупката си. — Искаш ли да я видиш?

Дру все още можеше да различи в далечината Хайме, който си бъбреше оживено с Мая и Диего. Предполагаше, че би могла да отиде при тях и да се включи в разговора, опитвайки се да изглежда по-голяма, някой, с когото си струва да говориш. Но аз съм на тринайсет години, помисли си. На тринайсет години съм и заслужавам да говорят с мен, без да се преструвам, че съм някой, който не съм. И няма да се натрапвам на никой, който не вижда това.

Повдигна ръба на дългата си черна пола и забърза след Тай по брега, а стъпките й разпръскваха светлина.

— Окей, тук. — Хелън приседна досами водата и посегна да придърпа Ейлийн до себе си. — Можем да гледаме отлива.

Ейлийн седна и се намръщи.

— Дупето ми е мокро. Никой не ме предупреди.

На Хелън й хрумнаха няколко дръзки неща, които да каже в отговор, но се въздържа. Ейлийн изглеждаше особено красива в този момент, помисли си тя. Облечена с пола и блузка на цветя, мургавите й рамене стояха оголени на слънцето. Носеше малки златни обици с формата на руните за любов и обвързване.

— Никога ли не си сядала на брега на Врангел?

— В онзи студ? Как ли пък не. — Ейлийн зарови босите си пръсти в пясъка. — Тук е много по-добре.

— Наистина е много по-добре, нали? — Хелън се усмихна на съпругата си и Ейлийн порозовя, защото дори след всичкото време, откакто бяха заедно, вниманието на Хелън я караше да се изчерви и да се заиграе с косата си. — Ще ръководим Института.

— Не ми напомняй. Толкова много бумащина — измрънка Ейлийн.

— Мислех, че искаш да ръководим Института! — засмя се Хелън.

— Смятам, че е хубаво човек да има сигурна работа — рече Ейлийн. — Освен това трябва да държим хлапетата под око, за да не станат хулигани.

— Май сме позакъснели. — Хелън погледна с обич към братята и сестра си на плажа.

— И мисля, че трябва да си имаме бебе.

— Наистина ли? — Хелън отвори уста. Затвори я. Отново я отвори. — Но миличка как? Без мунданска медицина…

— Не знам, но трябва да попитаме Магнус и Алек, защото имам чувството, че бебетата просто падат от небето, когато те са наблизо. Същински дъжд от бебета.

— Ейлийн — каза Хелън със своя бъди сериозна глас.

Ейлийн подръпна полата си.

— Ти… искаш ли бебе?

Хелън дойде по-близо до съпругата си и взе студените й ръце в скута си.

— Обич моя. Разбира се, че искам! Просто, все още мъничко мисля за нас като изгнаници. Сякаш чакаме истинският ни живот да започне отново. Знам, че няма логика.

Ейлийн вдигна сплетените им ръце и целуна пръстите й.

— Всяка минута, прекарана с теб, е истинският ми живот. И дори на остров Врангел той беше по-хубав, отколкото е бил някога без теб.