Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Пред една от колоните й стоеше Теса.

Този път не беше дегизирана като Джем, нито пък беше облечена като ловец на сенки или Мълчалив брат. Носеше простичка черна рокля, косата й беше разпусната и права. Изглеждаше на годините на Клеъри.

— Ето ви и вас — каза тя.

Ливи се закова на място, давайки знак на Ема и Джулиън да сторят същото. Угаси фенера си, докато от мъглата изникваха няколко дузини фигури. Ема се напрегна, но после се отпусна, когато ги разпозна — Даяна, Ват, Камерън, Рафаел, Мая. И още десетки бунтовници, облечени в черно и зелено.

Стояха мълчаливи, подредени в две редици. Войнишки строй. Никой не помръдваше.

Теса погледна замислено към Ливи.

— Всички те са твои хора?

— Да. — Ливи я гледаше със смесица от недоверие и надежда. — Това са моите хора.

Теса се усмихна, внезапна, прекрасна усмивка.

— Справила си се много добре, Ливия Блекторн. Покрила си семейното си име с чест.

Ливи изглеждаше слисана.

— Семейното ми име?

— Родът Блекторн съществува отдавна — рече Теса — и отдавна живеят в чест. Виждам много чест и тук.

Тя погледна към бунтовниците, след което се обърна (като че ли, без изобщо да се притеснява от въоръженото множество зад гърба си) и вдигна ръце пред себе си.

Бунтовниците си поеха рязко дъх, когато по върха на пръстите й заиграха жълти пламъци. Една… две врати се оформиха под ръцете й, изпълвайки арката. Всяка от тях представляваше масивен скален къс, върху който беше грубо издълбана латинска сентенция. Nescis quid serus vesper vehat.

— Кой знае какво ще донесе падането на нощта — преведе Джулиън и по гърба на Ема пробяга тръпка.

Теса прокара жълтите пламъци на пръстите си по вратите и силно стъргане проряза приглушаващата звуците мъгла. Вратите потрепериха и се плъзнаха настрани сред облаци прах, посипал се след годините, през които не бяха отваряни.

Глух екот долетя откъм мрака, когато вратите се отвориха напълно. Наситена чернота бе всичко, което се виждаше отвъд входа. Ема не можеше да различи стълбите, които знаеше, че се спускат в Града на тишината. Виждаше единствено сянка.

Двамата с Джулиън пристъпиха напред и тя надзърна в непрогледния мрак на входа на Града на тишината в същия миг, в който Теса се свлече на земята.

Втурнаха се към нея. Тя седна, облягайки се на една колона, с лице, пребледняло като мъглата.

— Добре съм, добре съм — увери ги, макар отблизо да видяха, че крайчетата на устата и очите й бяха осеяни с алено, сякаш малките кръвоносни съдове там се бяха спукали от напрежение. — Трябва да побързаме. Не е разумно да оставяме Града на тишината отворен…

Опита да се изправи, но отново се отпусна на земята със стон.

Ливи подаде фенера си на Ема и коленичи до нея.

— Камерън! Даяна! Вървете с Ема и Джулс в Града от кости. Мая, нуждая се от медик.

Всички се раздвижиха трескаво. Докато Камерън и Даяна идваха при тях, Ема се помъчи да възрази, че тя е тази, която трябва да остане до Теса, но Ливи беше непреклонна.

— Били сте в Града на тишината за парабатайската церемония и го познавате. Няма причина архитектурата му тук да бъде различна.

— Побързайте — подкани ги Теса, докато Мая се навеждаше над нея с аптечката за първа помощ. — Реликвите са в Звездната зала. — Тя се закашля. — Вървете!

Ема запали фенерчето на Ливи и се втурна през входа на Града с Джулиън до себе си и Камерън и Даяна зад тях. Шумът откъм улицата над главите заглъхна почти мигновено, заглушен от мъглата и дебелите каменни стени. Градът на тишината бе по-тих, отколкото когато и да било, помисли си Ема. Лъчът на фенера отскачаше между стените, осветявайки нащърбен камък и — докато навлизаха по-навътре — излъскани бели и жълти кости.

Ливи беше права. Архитектурата на Града на тишината бе съвсем същата. Джулиън вървеше до нея, напомняйки й за последния път, когато бяха дошли заедно тук за парабатайската си церемония. Градът и тогава миришеше на старо, на кости и прах, и камъни, но освен това беше живо, обитавано място. Сега той лъхаше на застоял въздух, изоставеност и смърт.

Не беше нейният Град на кости, разбира се, ала от малка я учеха, че всички Градове са един Град, че има много входове, но само една твърдина. Докато минаваха през сводестите стаи на мавзолеите, Ема не можеше да не си помисли: Никога вече няма да бъдат добавени още воини към тази войска. Никога вече нов прах няма да помогне за изграждането на Града от кости.

Навлязоха в тунел, отвеждащ до квадратно помещение, в чиито ъгли се издигаха колони от резбовани кости. Бронзови и червени мраморни квадрати, редуващи се като шахматна дъска, образуваха пода. В средата имаше мозайка, дала името на стаята: параболичен десен от сребърни звезди.