Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Прехапа устна и болката заглуши гласа в главата й.

— Обясни, Ездачо.

— Намираме се в кулата. — Гласът на Етна беше пропит с отвращение. — Не можем да ви убием без разрешението на краля. Той ще се ядоса. Но ако сте заплашвали живота на Аш… — Изражението й беше хищно. — Не бихме имали друг избор, освен да го защитим.

Джулиън избърса кръвта от лицето си.

— Тя е права. Не могат да ни убият. Пусни Аш, Ема.

Аш не откъсваше очи от Джулиън.

— Приличаш на нея — каза изненадано.

Объркана, Ема се поколеба и Аш се възползва от възможността, за да впие зъби в ръката й. Тя изпищя и го пусна, извивката между палеца и показалеца й бе белязана от кръг кървави отпечатъци от зъби.

— Защо? — попита. — Тук си пленник. Не искаш ли да си тръгнеш?

Аш беше приклекнал върху леглото, а лицето му беше разкривено в странна животинска гримаса. Беше напълно облечен, в бричове, ленена туника и ботуши.

— В Аликанте ще бъда синът на най-омразния ви враг. Ще ме отведете на сигурна смърт.

— Не е така… — започна Ема, но не можа да довърши, защото главата й отхвръкна назад.

Етна я беше зашлевила с всичка сила по бузата.

— Стига си бръщолевила — сопна се Иохаид.

Ема се обърна, за да погледне още веднъж към Аш, докато двамата с Джулиън излизаха от стаята под острието на меч. Беше застанал в средата на стаята и гледаше след тях, лицето му беше безизразно, без високомерието и жестокостта на Себастиан… но и без добротата на Клеъри. Приличаше на някой, направил добър шахматен ход.

Нито Джулиън, нито Ема проговориха, докато ги водеха по коридори, минавайки покрай елфи, които ги зяпаха и си шепнеха. Скоро коридорите започнаха да стават по-усойни, докато се спускаха все по-надолу. На отслабващата светлина Ема зърна за миг лицето на Джулиън, върху което бяха изписани раздразнение и горчилка, преди сенките да се сгъстят, и единственото, което виждаше, бяха движещи се форми, когато факлите от зелени клони, покрай които минаваха от време на време, огрееха коридора с мътната си светлина.

— Струва ми се почти жалко — наруши тишината Иохаид, когато стигнаха дълъг, криволичещ коридор, отвеждащ до тъмна дупка в далечната стена. Дори в мрака, Ема успя да различи проблясването на униформите на стражи. — Да убием тези двамата, преди да станат свидетели на унищожението на нефилимите.

— Глупости — сопна се Етна. — Кръв за кръв. Те убиха брат ни. Навярно кралят ще ни позволи да размахаме косата, която ще сложи край на живота им.

Стигнаха до дупката в стената, която се оказа вход без врата, издълбан в дебелия камък. Стражите от двете му страни изглеждаха заинтригувани.

— Още пленници? — попита този отляво, който беше седнал върху масивна дървена ракла.

— Пленници на краля — заяви Етна отсечено.

— Същинско парти — каза стражът и се изсмя. — Не че се задържат дълго.

Етна извъртя очи и побутна Ема напред, като я смушка между раменете с върха на меча си. Двамата с Джулиън се озоваха в просторна квадратна стая с грубо издялани каменни стени. От тавана растяха пълзящи растения, спускащи се като панделки надолу, където потъваха в пода от отъпкана пръст, оформяйки, осъзна Ема, килии, чиито стени бяха направени от покрити с бодли ластари, твърди като гъвкаво желязо.

Тя си спомни как тези бодли се забиват в нея и потрепери.

Етна се изсмя грозно.

— Трепери колкото си искаш. От тук няма бягство, нито ще получиш милост.

Тя откачи оръжията от колана на Ема и я принуди да свали златния медальон на Клейва. Ема хвърли панически поглед на Джулиън — сега нищо нямаше да им попречи да избегнат загубата на време в царството на феите.

Изпълнената с ярост Ема беше блъсната в една от килиите през процеп в ластарите. За нейно облекчение, Джулиън, комуто също бяха отнели оръжията, я последва миг по-късно. Беше се страхувала, че ще ги разделят и тя ще полудее сама. Той се обърна и изгледа сърдито Ездачите, докато Етна докосваше килията с върха на меча си. Ластарите, които се бяха разтворили, се плъзнаха и отново се оплетоха, препречвайки всеки път за бягство.

Върху устните на Етна играеше широка усмивка и от триумфиращото й изражение стомахът на Ема се сви.

— Малки ловци на сенки — изгука тя. — Каква ползва от всичката ви ангелска кръв сега?

— Хайде, сестро — повика я Иохаид, макар че се усмихваше доволно. — Кралят ни чака.

Етна се изплю на земята, преди да се обърне и да последва брат си. Стъпките им затихнаха в далечината, оставяйки единствено мрак и тишина… студена, смазваща тишина. Оскъдна мътна светлина идваше от пушещите факли високо на стените.