Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Кийрън се изкиска против волята си.

— Струва ми се, че Мануел подклажда амбициите на Обан. Вярно е, че Кохортата няма никакво влияние над баща ми, но вероятно се надяват да имат влияние над следващия крал на тъмните елфи, който и да е той. Някой слаб, когото ще им бъде лесно да манипулират. Обан би бил съвършен за това.

Превалиха друго възвишение. Марк виждаше кулата да се издига в далечината, черен бодил, пронизващ синьото небе. Беше прелитал над Тъмната кула с Дивия лов, но никога не бе влизал в нея. Никога не бе искал.

— Защо Мануел смята, че скоро ще има нов крал? Баща ти е крал толкова отдавна, че никой дори не си спомня как е изглеждал крал Брам.

Кийрън хвърли поглед към кулата. Откъм Обан и останалите напред избухна нов изблик на смях.

— Може би защото се е насъбрал много гняв към баща ми. Чувам някои неща от Адаон. Шепот на недоволство. За това, че кралят е посял мор в земите ни. За това, че обсебеността му от ловците на сенки остави хората му разделени и в мизерия. По-възрастните сред тъмните елфи му нямат доверие от изчезването на Първия наследник. Смятат, че не е положил достатъчно усилия да я намери.

Марк се сепна.

— Първия наследник е бил момиче? Мислех, че кралят убива всичките си дъщери.

Кийрън не отговори. Марк си спомни последния път, когато се бяха изправили срещу краля в земите на елфите, когато бе дошъл заедно с Ема, Джулиън и Кристина, за да спасят Кийрън. Сега всичко бе толкова различно. Изведнъж пред очите му отново изплува поляната, където се беше събудил, за да види Кристина и Кийрън прегърнати, броени секунди преди стражите да се появят.

— Защо целуна Кристина? — попита тихичко. — Ужасно е да й го причиниш просто за да ме разстроиш или да ме накараш да ревнувам.

Кийрън се обърна учудено към него.

— Не беше, за да те разстроя или за да те накарам да ревнуваш, Марк.

— Тя те харесва — каза Марк.

Знаеше го от известно време, но досега не бе изричал думите на глас.

Кийрън се изчерви.

— Това е толкова странно. Не го заслужавам.

— Не съм сигурен дали и аз заслужавам нейната привързаност — рече Марк. — Може би не отдава сърцето си така грижливо, както би трябвало. — Той сведе поглед към окървавените си китки. — Не я наранявай.

— Не бих могъл. Никога не бих го сторил. И съжалявам, Марк, ако съм те накарал да ревнуваш. Не това бе намерението ми.

— Няма нищо. — Марк звучеше озадачен, сякаш самият той бе изненадан от истината. — Не ревнувах.

Никого от двама ви. Как е възможно?

Сянката на кулата падна над тях, потъмнявайки земята, където стояха. Изведнъж въздухът сякаш стана по-студен.

Пред тях масивният бодлив плет, който обграждаше кулата, се издигаше като стена от шипове. Бели кости висяха от тях, както бяха висели от години. Много, много отдавна никой воин не бе опитвал да предизвика стената. Марк не помнеше да е чул за някой, който го бе направил и бе оцелял.

— Марк — прошепна Кийрън.

Марк направи крачка напред и едва не се препъна, веригата, свързваща ги с конете, лежеше отпусната на земята. Обан и останалите бяха спрели под свода на огромната порта, което беше единственият начин да проникнеш през бодливия плет.

Кийрън посегна към Марк и улови рамото му с окованите си ръце. Устните му бяха напукани и кървяха. Взря се в очите на Марк с изражение на ужасяваща молба. Марк забрави странния им разговор за Кристина, забрави всичко, освен болката на Кийрън и желанието да го защити.

— Марк — прошепна Кийрън. — Трябва да те предупредя. Ще извървим пътя на позора до кулата. Виждал съм да се случва на други. То е… аз не мога…

— Кийрън. Всичко ще бъде наред.

— Не. — Кийрън поклати глава толкова рязко, че тъмносинята му коса се разлетя около главата му. — Баща ми ще е накарал всички в двора да се наредят в шпалир около пътеката до кулата. Те ще крещят по нас. Ще ни замерят с камъни. Така го иска баща ми. Заплаши ме с това след смъртта на Ярлат. Сега съм отговорен и за смъртта на Ерек. За мен няма да има милост. — Той се задави с думите. — Съжалявам, че трябва да бъдеш част от него.

Чувствайки се странно спокоен, Марк заяви:

— Не е ли по-добре да бъда до теб?

— Не — отвърна Кийрън и на Марк му се стори, че вижда в очите му океана, черен и сребърен под луната. Далечен и недостъпен. Красив и вечен. — Защото те обичам.

Светът сякаш бе потопен в мълчание.

— Но аз мислех… ти каза, че сме приключили.

— Аз не съм приключил с теб. Никога не бих могъл да приключа с теб, Марк Блекторн.