Роберт Говард - Конан авантюриста

Конан повдигна сабята си, направи крачка към тях, после се обърна и затича към стената. Като освободена стоманена пружина той скочи високо във въздуха и протегнатата му ръка се хвана за издатината. В същия миг се чу трясък и стърчащият перваз се откърти, хвърляйки го неудържимо обратно в двора.

Той падна на гърба си, който въпреки пружиниращите му мускули щеше да се счупи ако не беше меката трева на моравата. Конан се претърколи като голяма котка и се изправи с лице към враговете си. Танцуващото безразсъдство беше изчезнало от очите му. Те блестяха като синя клада. Буйната му, дълга коса настръхна, тънките му устни се отдръпнаха и разкриха белите му зъби. В един миг положението се промени от смела игра в бой на живот и на смърт и дивата природа на Конан беше отговорила с цялата ярост на животинския свят.

Черните, спрени за момент от бързината на случката, тръгнаха към него, решили да го повалят, да го смажат. В този момент един вик раздра тишината. Обръщайки се, великаните видяха към арката да се приближава невзрачна тълпа. Буканирите се олюляваха пиянски, ругаеха несвързано, но бяха стиснали сабите си и напредваха с ярост, която ни най-малко не беше намалена от факта, че не разбираха за какво става дума.

Докато черните гледаха стъписани, Конан изрева пронизително и размаха острата си като бръснач сабя. Под нейното острие те падаха като зряла пшеница, а зингаранците, викайки яростно, тичаха зашеметени през двора и се нахвърляха върху великаните с кръвожадна страст. Те бяха все още замаяни. Излизайки като през мъгла от тежкия наркозен сън, те бяха почувствали Санча енергично да ги разтърсва и да им пъха саби в ръцете, чувайки неясно, че ги подканя към някакво действие. Буканирите не разбраха всичко, което им каза, но гледката на непознати лица и лееща се кръв за тях беше достатъчна.

В един миг дворът се превърна в бойно поле, което скоро заприлича на кланица. Зингаранците се олюляваха на краката си, но си служеха успешно със сабите, ругаеха силно и почти не забелязваха раните си, освен онези, които в момента бяха фатални. Те превишаваха по численост черните, но последните съвсем не бяха слаби противници. Стърчейки над нападателите, великаните поразяваха с нокти и зъби, разкъсваха човешки гърла, удряха със стиснати юмруци, които разбиваха черепи. Притиснати в този ръкопашен бой, буканирите не можеха да използват превъзходната си подвижност, а мнозина от тях бяха прекалено оглупели от наркозния сън и не успяваха да избегнат насочените към тях удари. Те се биеха със сляпа животинска ярост, с твърде силно желание да причинят смърт, за да мислят как да я избегнат. Звукът от сечащите саби беше като от касапски нож, а писъците, крясъците и ругатните бяха ужасяващи.

Свита под арката, Санча беше вцепенена от шума и яростта. Тя получи неясно впечатление от бушуващия хаос, в който саби бляскаха и сечаха, ръце се мятаха, озъбени лица се появяваха и изчезваха, напрегнати тела се сблъскваха, отскачаха, вкопчваха се и се размесваха в дяволски танц на лудостта.

Подробностите се задържаха за кратко. Тя видя зингарански моряк, заслепен от увиснало пред очите му парче от собствения му скалп да забива сабята си чак до дръжката в един черен корем. Ясно чу изсумтяването на буканира, когато нанесе удара и видя жълто-кафявите очи на жертвата да се обръщат в агония. Когато измъкна сабя си от стомаха му блъвнаха кръв и вътрешности. Умиращият черен хвана острието с голи ръце, а морякът дърпаше безразсъдно и глупаво. После една черна ръка хвана зингаранската глава и едно черно коляно се заби с жестока сила по средата на моряшкия гръб. Главата му беше дръпната рязко назад и над шума от боя нещо изпука като от прекършване на дебел клон. Победителят хвърли тялото на жертвата си на земята… и тогава лъч от синя светлина блесна зад рамото му. Той залитна, главата му увисна на гърдите и след това се стовари на земята.

Санча почувства, че й се повдига. Тя се задави и искаше да повърне. Девойката направи безуспешен опит да се обърне и да избяга от спектакъла, но краката й не помръдваха. Нито пък можеше да затвори очи. В действителност тя ги отвори още по-широко. Отвратена, погнусена, ужасена, тя все пак изпитваше страхотно очарование, каквото винаги бе изпитвала при вида на кръв. Но тази битка превъзхождаше всичко, което някога бе виждала. Видя Конан.

Голяма маса врагове го беше откъснала от другарите му. Конан беше обгърнат от черна вълна ръце и тела, които го повалиха. Скоро щяха да го стъпчат до смърт, ако не беше повлякъл един от черните със себе си и не беше превърнал тялото му в своя защита. Те тъпчеха и ритаха към барачанеца и дърпаха своя гърчещ се другар, но Конан го стискаше отчаяно със зъби за гърлото и упорито се държеше за своя умиращ щит.