Роберт Говард - Конан авантюриста

— Когато влязох в гората, повечето от моряците спяха на брега — каза тя.

— Спят? — възкликна Конан недоумяващо. — Как, в адския огън на седемте дявола…

— Слушай! — Тя замръзна, превърна се в бяла, разтреперана от страх фигура.

— Чух! — озъби се той. — Стенание! Почакай.

Той отново тръгна към первазите и, поглеждайки над стената, изруга с такава ярост, че дори Санча се стъписа. Черните мъже се завръщаха, но те не идваха с празни ръце. Всеки носеше по едно отпуснато човешко тяло, а някои и по две. Техните пленници бяха буканирите, които висяха в ръцете на похитителите и само някое случайно слабо движение или трепкане показваше, че са живи. Бяха обезоръжени, но не съблечени. Един от черните носеше ножниците със сабите в тях — голям товар остра стомана. От време на време един моряк се провикваше с неясен глас като пияница, който говори на сън.

Конан се огледа като вълк попаднал в капан. Към двора с басейна водеха три сводести входа. През източния свод черните бяха напуснали двора и вероятно през него щяха да се върнат. Той беше влязъл през южния вход. В западния се беше скрил и не можеше да види, какво лежи отвъд него. Въпреки че не познаваше плана на замъка, Конан беше принуден бързо да вземе решение.

Скачайки от стената, той постави с шеметна бързина изпопадалите фигури по местата им, издърпа тялото на своята жертва до басейна и го хвърли вътре. То веднага потъна и пред очите му започна да се свива, да намалява, да се втвърдява. Потрепервайки, Конан рязко се обърна настрана. После хвана за ръка момичето и я поведе бързо към южния вход, а тя го молеше да й разкаже какво става.

— Хванали са екипажа — отговори припряно Конан. — Нямам никакъв план, но трябва някъде да се скрием и да наблюдаваме. Ако не погледнат към басейна, може и да не открият присъствието ни.

— Но те ще видят кръвта по тревата!

— Може да помислят, че я е разлял някой от техните дяволи — отговори той. — Във всеки случай, трябва да опитаме.

Бяха в двора, от който Конан наблюдава мъчението на момчето. Той бързо я поведе нагоре по стълбите откъм северната страна и я накара да клекне зад балюстрадата на балкона. Прикритието беше лошо, но по-добро не можеха да намерят.

Едва се бяха настанили, когато черните нахълтаха в двора. Чу се силно блъскане в подножието на стълбището. Конан настръхна и стисна сабята си. Но черните минаха през сводестия вход на югозападната страна, след което се чуха тъпи звуци и стенания. Великаните хвърляха жертвите си на моравата. Санча отвори уста в истеричен смях, но Конан бързо затвори с ръка устата й и задуши звука преди той да издаде тяхното присъствие.

След известно време чуха тропот от много крака по моравата под тях, после отново се възцари тишина. Конан надзърна над стената. Дворът беше празен. Черните отново се бяха пренесли в съседния двор и бяха наклякали около басейна. Те изглежда не обръщаха голямо внимание на петната от кръв по моравата и нефритения бордюр на басейна. Очевидно кървавите петна за тях не бяха нещо необичайно. Нито пък погледнаха в басейна. Негрите бяха погълнати от някакво тяхно, необяснимо, тайно съвещание. Високият чернокож отново свиреше на златната си гайда, а неговите другари слушаха като абаносови статуи.

Конан хвана Санча за ръка и тихо заслиза по стълбището приведен така, че главата му да не се вдига над стената. Изплашеното момиче го следваше по неволя, поглеждаше страхливо към арката, която водеше към двора с басейна. От този ъгъл обаче не се виждаше нищо. В края на стълбището лежаха сабите на зингаранците. Ударите, които бяха чули, бяха от хвърлянето на пленените оръжия.

Конан поведе Санча към югозападната арка. Те тихо прекосиха моравата и влязоха в двора зад нея. Там лежаха нахвърляни на тревата буканирите с щръкнали мустаци и блестящи обеци. От време на време някой се размърдваше и пъшкаше неспокойно. Конан се надвеси над тях, а Санча коленичи до него и с ръце на хълбоците се приведе напред.

— Каква е тази сладникава тежка миризма? — попита тя нервно. — Излиза от дъха на буканирите.

— От онзи проклет плод, който ядоха — отговори той тихо. — Спомням си миризмата му. Трябва да е нещо от рода на черния лотос, който приспива хората. Всемогъщи Кром, започват да се събуждат… но те са невъоръжени, а аз нямам представа колко време ще мине преди онези черни дяволи да започнат магията си над тях. Какъв ли шанс ще имат тези невъоръжени и оглупели от съня момчета?

Намръщен, Конан сериозно се замисли. След миг стисна мургавото рамо на Санча с такава сила, че тя трепна.