Роберт Говард - Конан авантюриста

Конан гледаше вцепенен от отвращение, стреснат от ужас. Самият той, макар и първичен като див звяр, не беше невежа относно извратеностите на загниващите цивилизации. Беше скитал из градовете на Замора и познаваше жените на Шадизар „Порочния“. Но Конан чувстваше тук космическа гадост, която задминаваше обикновения човешки упадък — един извратен клон от дървото на живота, развито в посоки непонятни за човешкия ум. Беше шокиран не от изопачената конвулсивна поза на нещастното момче, а от космическото безсрамие на тези същества, които могат да изкарват на показ дълбоките тайни от непроницаемата тъмнина на човешката душа и да намират удоволствие в такива неща, за които не трябва да се загатва даже в най-безумните кошмари.

Неочаквано черният екзекутор остави долу гайдата и стана, извисявайки се над бялото тяло. Великанът хвана грубо момчето за врата и за бедрото повдигна го и го пъхна с главата надолу в зеления басейн. Черният гигант държеше своя пленник дълбоко под повърхността и Конан видя тялото да потрепва в зелената вода. Останалите черни неспокойно се размърдаха, а Конан бързо се сви под балконската стена, не смеейки да повдигне глава, за да не го видят.

След известно време любопитството му надделя и той отново предпазливо надникна. В колона черните се изнизваха през сводеста врата в друг двор. Един от тях сложи нещо върху перваза на далечната стена. Конан позна, че е същият, който беше изтезавал момчето. Той беше по-висок от другите и носеше на главата си лента, украсена със скъпоценни камъни. От зингаранското момче нямаше и следа. Великанът последва другите. Конан ги видя да излизат от вратата, през която сам беше влязъл в замъка на ужасите и да се изнизват през зелените склонове в посоката, от която беше дошъл. Не носеха оръжия, но Конан почувства, че планират по-нататъшна агресия срещу буканирите.

Преди да тръгне да предупреди нищо неподозиращите буканири, той искаше да си изясни съдбата на момчето. Никакъв звук не нарушаваше тишината. Пиратът вярваше, че освен него в кулите и дворовете няма никой.

Слезе бързо по стълбището, пресече двора, мина през един свод и се озова на мястото, което черните току-що бяха напуснали. Сега видя отблизо набраздената стена. Тя беше нашарена с тесни первази, очевидно от монолитен камък и по тези первази или полици бяха наредени хиляди малки фигурки, повечето сиви на цвят. Фигурките, не по-големи от човешка ръка, бяха на хора и така сполучливо направени, че Конан разпозна расовите характеристики на различните идоли, типични за зингаранските, аргосеанските, офиреанските и кушитските корсари. Последните бяха черни на цвят, каквито бяха в действителност и техните модели. Докато гледаше немите, незрящи фигури, Конан почувства неясно безпокойство. Приликата с действителността беше смущаваща. Той ги опипа предпазливо, но не можа да разбере от какъв материал са направени. На пипане приличаха на вкаменели кости. Конан не можеше да си представи, че в околностите може да съществува такова изобилие от вкаменели кости, че да бъдат използвани за такива цели.

Той забеляза, че фигурите, представящи познатите му човешки видове, се намираха на по-високите первази. По-ниските бяха заети от такива, чиито черти му бяха непознати. Те бяха или плод на художествено въображение, или типизирана представа на отдавна изчезнали и забравени раси.

Тръскайки нетърпеливо глава, Конан се обърна към басейна. Кръговият двор не предлагаше никаква възможност за укриване на каквото и да било. И тъй като тялото на момчето никъде не се виждаше, то трябваше да лежи на дъното на басейна.

Конан се приближи до спокойния, зелен диск и погледна към блестящата повърхност. Виждаше се като през дебело, прозрачно зелено стъкло, но въпреки това странно илюзорно. Басейнът не беше голям, имаше кръгла форма като кладенец и беше ограден с бордюр от зелен нефрит. Конан погледна надолу и видя дъното — на каква дълбочина, не можеше да каже. Но басейнът изглеждаше невероятно дълбок. Почувства, че му се завива свят, сякаш гледаше в бездна. Беше озадачен от възможността да види дъното, но то лежеше невероятно далече, илюзорно, сенчесто и все пак видимо. На моменти му се струваше, че в нефритените дълбини вижда слабо сияние, но не беше сигурен. Това, в което беше уверен бе, че като се изключи блестящата вода, басейнът е празен.

Тогава къде, в името на всемогъщия Кром, е момчето, на чието брутално удавяне Конан стана свидетел? Той опипа сабята си и отново огледа двора. Погледът му се спря на един от най-високите первази. Там беше видял високият черен да поставя нещо. Неочаквано по загорялата кожа на Конан потече студена пот.