Дж. Уорд - Избраницата

А след това, с една последна целувка, си отиде.

Час по-късно Лейла отиде в имението на Братството.

Чувстваше се прекалено лека на краката си, сякаш бе изпразнена от жизнените си органи, и предполагаше, че действително е така. От нея не бе останало кой знае какво.

Интересно бе да открие себе си и да се изгуби за толкова кратко време. И все пак, докато изкачваше каменните стъпала на имението, знаеше, че това е просто скръбта. Или поне се надяваше да е.

Ами ако щеше да се чувства по този начин до края на живота си? Здравата беше загазила.

Отвори вратата, доближи лице до камерата и зачака някой да й отвори. Строго погледнато, тази нощ децата трябваше да са с Куин, ала той все още беше на легло в клиниката, така че към пет часа следобед Бет й беше казала, че може да ги вземе, ако иска.

Сякаш би отказала.

Беше научила, че Кормия бе върнала Рамп и Лирика от Светилището преди два часа, така че те бяха на горния етаж. Надявали се бяха Куин да се възстановява по-бързо, но очевидно не беше така.

Не беше попитала какви са нараняванията му. Това не я засягаше и тази мисъл я натъжаваше. Но нима имаше избор?

— Добър вечер, Избранице.

При звука на жизнерадостния поздрав на Фриц Лейла осъзна, че дори не бе забелязала, че е отворил вратата.

— Здравей, Фриц. Как си?

— Много добре. Толкова се радвам, че всички са добре.

— Да — отвърна тя сковано. — Аз също.

— Мога ли да сторя нещо за вас?

Би могъл да обърнеш самолета, който отнася любовта на живота ми, и да ми го върнеш. Да направиш така, че да остане с мен. Да…

Тя се прокашля.

— Не, благодаря ти. Просто ще се кача, за да взема малките.

Икономът се поклони ниско и Лейла се отправи бавно към голямото стълбище. Докато вдигаше крак над първото стъпало, си спомни как изкачва стъпалата на мазето в онази очарователна малка къщурка и се зачуди дали това бе новият жребий в живота й.

Да рони сълзи всеки път щом поеме по стълби. И все пак успя да продължи напред.

Няма какво друго да направиш дори когато сърцето ти се пръска. Прескъпи Съдби, нямаше представа с какво ще изпълва нощите, когато Лирика и Рамп не бяха при нея, ала щеше да се наложи да измисли нещо. Така както стояха нещата сега, бе много вероятно да бъде смазана от скръбта по Кор…

Един мъж се показа на върха на стълбището и тя спря по средата. Блей.

Вдигна отбранително ръце и заяви:

— Позволено ми е да ги взема. Бет каза така. Не съм тук без позволение.

Струваше й се, че бе минала цяла вечност, откакто го бе виждала, и ненавиждаше тази дистанция между тях, макар да беше необходима. Но как иначе да продължат? И, о, господи, ами ако откажеше да й даде малките? Ами ако Куин беше чул, че са й обещали извънредна нощ, и го беше забранил дори от болничното легло?

Тази вечер, повече откогато и да било, тя се нуждаеше от напомняне за причината да продължи напред…

Преди Блей да успее да каже каквото и да било, входният звънец оповести нечие пристигане. Лейла обаче не му обърна внимание. Защо да го прави? Нали вече не живееше тук…

Обърна се рязко. И примига срещу невъзможното.

Откъм вестибюла идваше Куин… с Кор до себе си.

Лейла примига отново и потърка очи, мозъкът й беше неспособен да осмисли онова, което виждаше. Несъмнено Куин, от всички хора, не можеше… не би…

Почакай, защо нейният мъж не беше в самолета?

Кор вдигна очи към нея и направи крачка напред… и още една. Не виждаше нищо друго освен нея, изобилието от цвят и великолепието на фоайето като че не означаваха нищо за него.

Майната му на това защо и как, помисли си Лейла и се втурна към него, решавайки, че ако беше плод на въображението й, най-добре бе да го научи още сега. А ако се проснеше по лице върху мозаечния под? Нямаше да я заболи повече, отколкото я болеше в този миг.

— Обич моя — каза Кор, докато я вземаше в прегръдките си и я вдигаше във въздуха.

Избухвайки в сълзи от недоумение и колеблива радост, Лейла погледна през рамо.

Разноцветните очи на Куин бяха приковани в тях. А после се вдигнаха към Блей на върха на стълбището и по лицето му се разля усмивка.

Лейла се освободи от прегръдката на Кор и се приближи към бащата на своите малки. Прокашля се и избърса лицето си.

— Куин…

— Съжалявам — каза той дрезгаво. — Наистина съжалявам.

Единственото, на което Лейла беше способна, бе да се взира изумено в него.

Куин хвърли още един бърз поглед към Блей и си пое дълбоко дъх.

— Виж, сторила си най-доброто, което си могла, а ситуацията беше трудна за всички. Съжалявам, че реагирах по този начин, беше недопустимо. Просто обичам децата ни и мисълта, че може да са били в опасност, ме ужаси до умопомрачение. Знам, че прошката ти не може да дойде веднага, и…