Дж. Уорд - Избраницата

А може би беше точно това. Беше тежко ранен и губеше умствените си способности.

Не проговориха до края на пътуването, където и да ги отвеждаше то. Кор го прекара, загледан през затъмнения прозорец, докато кървеше върху себе си, върху седалката, върху… брат си.

След известно време — сякаш след цял един живот — започнаха да спират и тръгват, да спират и тръгват, да спират и тръгват. Най-сетне спряха и не тръгнаха отново. Рот начаса отвори вратата си, сякаш знаеше, че се намират на сигурно място, и Тор го последва навън.

Кор понечи да отвори откъм своята страна…

Ръката му се отпусна безсилно върху дръжката. Дори на втория опит.

Тор отвори вместо него и пъхна глава вътре.

— Ще се погрижим за раните ти. Хайде.

Братът — и негов брат — протегна ръка и Кор заповяда на тялото си да се раздвижи. То обаче не му се подчини. Като че ли беше…

Зави му се свят и той се уплаши, че е на път да изгуби контрол над стомаха си. Тръсна глава и заповяда на плътта си да му се подчини. И този път тя го стори. Смазаното му и пребито, простреляно тяло успя да слезе от колата и да направи крачка напред.

Само една.

Когато рухна, силни ръце се обвиха около него и му попречиха да се свлече на пода на това, което, изглежда, бе подземен гараж.

Тормент пое тежестта му с лекота.

— Държа те — долетя дрезгавият му глас.

С накъсана поредица от тромави движения Кор се улови за раменете на другия мъж и се отдръпна лекичко назад, за да го погледне в очите.

— Братко — прошепна той.

— Да — отвърна Тормент хрипливо и сълзите, овлажнили очите му, ги караха да греят като два сини сапфира. — Аз съм твоят брат.

Трудно бе да се каже кой кого прегърна пръв, ала ето че те се вкопчиха един в друг, воин във воин.

Много бяха последиците от тази нощ, които Кор си беше представял, много вероятности и непредвидени обстоятелства, които като добър лидер беше преценявал от всички страни.

Да открие семейството си, не беше сред тях.

И макар баща му да не се бе оказал храбрият воин, препуснал на гърба на коня си, за да го спаси… брат му определено беше.

Лейла скочи на крака в мига, в който Кормия се появи в двора.

— Кажи ми!

Ласитър си беше тръгнал отдавна, стопявайки се сред дъжд от златни искри, оставяйки я сама с ужаса й.

Другата Избраница бе като обезумяла.

— Трябва да слезеш още сега. Имат нужда от кръв, а вече дадох всичко, което можах. Аз ще остана с малките.

Двете се прегърнаха и Лейла тръгна, придвижвайки се трескаво между двата свята. Прие физическите си очертания пред имението, тъй като не можеше да проникне вътре заради стоманената мрежа.

Втурна се по стъпалата, без да усеща студа, отвори рязко тежката врата на вестибюла, завря лице пред охранителната камера и докато чакаше, й се искаше да закрещи.

Бет бе тази, която й отвори.

— О, слава богу — възкликна кралицата и я прегърна с всичка сила. — Върви, върви в тренировъчния център. Всички са там.

Лейла се втурна натам, но докато тичаше, извика през рамо:

— Има ли загинали?

— Засега не. Но, о… просто върви. Аз трябва да изчакам Рот и да го заведа долу.

Лейла прекоси подземния тунел за рекордно кратко време, ала в мига, в който се озова в коридора от другата страна, се препъна и се закова на място.

Миризмата на кръв беше смазваща, както и броят на мъжете по пода, в различни етапи на лечението на рани и травми.

Не бяха само братя. Всъщност онези, които несъмнено бяха бойците на Кор, лежаха рамо до рамо с братята, докато Елена, милосърдната сестра, и всички останали Избраници се грижеха за тях.

Мани и доктор Джейн несъмнено оперираха.

— Тук съм — каза тя на никого и на всички.

В ума си крещеше, настояваше да узнае какво се бе случило с Кор, тъй като не го виждаше никъде, нито усещаше миризмата му и това я ужасяваше.

И все пак отиде при най-близкия от ранените, запретна ръкав и протегна китката си.

Разпозна го — беше един от бойците на Кор.

Зайфър поклати глава.

— За мен е чест, свещена Избранице, ала не мога да пия от вената ти.

— Трябва — прошепна тя.

— Не мога. Ти си жената на моя господар. По-скоро бих умрял, отколкото да позная вкуса на кръвта ти.

Една от сестрите й се приближи.

— Аз ще го нахраня. Върви при Рейдж.

И Лейла го стори, давайки му вената си. След като братът взе онова, от което се нуждаеше, и й благодари, тя отиде при следващия воин. Ала той беше един от копелетата и също поклати глава в отказ.

— Не мога да позная кръвта ти. Ти си жената на моя господар.