Ли Бардуго - Сянка и кост

Светлината избухна от мен — чиста и непоколебима, — нахлу в мрака и освети мястото, където само допреди миг стоеше Мал. Волкрата, която го беше сграбчила, изпищя и отпусна хватката си. Мал падна на колене с шуртяща от раните кръв. Моята светлина го обгърна и прогони волкрите обратно в мрака.

Тъмнейший за миг доби объркан вид. Той присви очи и аз почувствах как волята му отново ме сковава, усетих хватката на невидимата ръка. Но веднага след това я отблъснах. Тя вече нямаше власт над мен. Той вече нямаше власт над мен.

— Какво е това? — просъска. После вдигна ръце и около мен взеха да се сучат кълба мрак, но само с едно трепване на ръката ми се стопиха като мъгла.

Тъмнейший тръгна насреща ми, красивите му черти бяха разкривени от бяс. Мисълта ми трескаво работеше. Знаех, че копнее да ме убие още тук, на място, но не можеше да си го позволи; не и докато волкрите стояха на разстояние само заради светлината, която единствено аз можех да осигуря.

— Дръжте я! — кресна той на наобиколилите ни стражи. Иван посегна към мен.

Почувствах тежестта на обръча около врата си, равномерния ритъм на древното сърце на елена, което биеше в синхрон с моето. Силата се надигна в мен — мощна и непоколебима — като меч в ръката ми.

Вдигнах ръка и замахнах. С оглушителен трясък една от мачтите на сала се разцепи надве. Хората наоколо взеха панически да блеят и се разпиляха във всички посоки, когато дебелото дърво, тлеещо като жарава, се стовари върху палубата. По лицето на Тъмнейший се изписа потрес.

— Сеч! — задави се Иван и залитна.

— Назад! — извиках предупредително.

— Ти не си убиец, Алина — проговори Тъмнейший.

— Мисля, че равканците, които току-що ти помогнах да избиеш, са на друго мнение.

На сала се възцари паника. Опричниците стояха нащрек, но въпреки това се бяха отдалечили на почтително разстояние от мен.

— Нали всички видяхте какво стори той с тези хора? — провикнах се към стражите и гришаните наоколо. — Това ли е бъдещето, което желаете? Един свят, потопен в мрак, един напълно променен свят? — Виждах тяхното объркване, гнева и страха им. — Още не е късно да го възпрете! — продължих умолително. — Моля ви, помогнете ми!

Никой от тях не помръдна. И войниците, и гришаните стояха като окаменели на палубата. Всички бяха твърде изплашени — както от него, така и от един бъдещ свят без неговата закрила.

Опричниците пристъпиха малко по-близо. Трябваше да избирам. Двамата с Мал нямаше да имаме друг шанс.

„Така да бъде“ — помислих си.

Погледнах през рамо с надеждата Мал да се досети, после се хвърлих към едната страна на сала.

— Не й позволявайте да стигне парапета! — кресна Тъмнейший.

Стражите се втурнаха към мен. Тогава оставих светлината да угасне.

Потопихме се в мрак. Надигна се вой, а над нас дочух зловещия писък на волкрите. Протегнатите ми ръце напипаха парапета. Прехвърлих се през него и паднах на пясъка, претърколих се, успях да стана и се втурнах сляпо към Мал, запращайки дъга от светлина пред себе си.

Откъм сала се носеше кръвопролитният рев на неравна битка. Волкрите нападаха, в мрака взеха да избухват залпове от огъня на Гриша. Аз обаче не можех да мисля за хората там.

Дъгата на моята светлина стигна Мал, свит на кълбо върху пясъка.

Надвесената над него волкра изпищя пронизително и изчезна в мрака.

Втурнах се натам и му помогнах да се изправи.

В пясъка до нас със свистене се заби куршум, блъснах Мал извън светлия кръг, после и сама се метнах в тъмното.

— Прекратете огъня! — извиси се гласът на Тъмнейший, надвиквайки хаоса на палубата. — Тя ни трябва жива!

Образувах нова защитна дъга от светлина над двама ни с Мал и разгоних насъбралите се волкри.

— Не можеш да избягаш от мен, Алина! — провикна се Тъмнейший.

Не можех да допусна той да ни преследва. Не можех да си позволя риска да оцелее. Въпреки това се мразех заради онова, което трябваше да направя.

Нито един от хората на сала не застана на моя страна, но заслужаваха ли заради това да ги изоставя на волкрите?

— Не може да оставиш всички ни да загинем тук, Алина! — продължаваше да вика Тъмнейший. — Сториш ли го, знаеш докъде ще те доведе това.

Усетих в мен да се надига истеричен кикот. Знаех. Много добре знаех, че това ще ме направи като него.

— Нали ме молеше за снизходителност! — Той опита да надвика смъртоносния зов на Долината, алчните писъци на волкрите и ужаса, който сам беше предизвикал. — Това ли е представата ти за милосърдие?