Йон Колфер - Тайната на Артемис Фоул

Анджелин Фоул бе на легло. Беше се разболяла след изчезването на съпруга си. Лекарите казваха, че страда от нервно напрежение. Нуждае се само от почивка и приспивателни. Оттогава бе изминала почти година.

По-малката сестра на Бътлър, Джулиет, седеше в подножието на стълбището. Беше забила поглед в стената. Дори лъскавата спирала върху миглите на момичето не можеше да смекчи изражението му. Артемис вече бе виждал този поглед: точно преди Джулиет да повали на земята един особено нахален разносвач на пици. Това, както Артемис узна по-късно, бе станало с помощта на хватка от спортна борба — необичайно хоби за младо момиче. Но в края на краищата тя беше Бътлър.

— Проблеми, а, Джулиет?

Момичето бързо се изправи.

— Сама съм си виновна, Артемис. Вероятно не съм дръпнала добре завесите на прозорците. Госпожа Фоул не е могла да спи.

— Хм — промърмори Артемис и бавно се заизкачва по дъбовото стълбище.

Тревожеше се за състоянието на майка си. Тя отдавна не понасяше дневната светлина. Въпреки това ако по някакво чудо се възстановеше и излезеше от спалнята си, това щеше да сложи край на неограничената свобода на Артемис. Щеше да се върне в училище и — край на амбициозните тъмни начинания.

Той тихо почука на двойната сводеста врата.

— Майко? Будна ли си?

Нещо се удари във вътрешната страна на вратата. По звука можеше да се отгатне, че е нещо скъпо.

— Разбира се, че съм будна! Как да спя на тази ослепителна светлина?

Артемис надникна в стаята. В полумрака се открояваха тъмните очертания на антикварно легло с балдахин. През малък процеп в кадифените завеси се процеждаше тънък сноп светлина. Анджелин Фоул седеше приведена в леглото и бледите й ръце изглеждаха ослепително бели.

— Артемис, скъпи, къде беше?

Момчето въздъхна. Беше го познала. Това бе добър знак.

— На училищна екскурзия, майко. Карахме ски в Австрия.

— Ах, ски! — замечтано промърмори Анджелин. — Как ми липсва това! Може би ще отидем на ски, когато баща ти се върне.

Артемис усети как в гърлото му засяда буца. Доста необичайно за него.

— Да. Може би. Когато баща ми се върне.

— Скъпи, би ли дръпнал плътно завесите? Светлината е непоносима.

— Разбира се, майко.

Той тръгна пипнешком към прозореца, като внимаваше да не се блъсне в ниските ракли с дрехи, пръснати навсякъде из стаята. Накрая пръстите му уловиха кадифените дипли на завесите. В първия миг се изкуши да ги разтвори докрай, после въздъхна и затвори процепа.

— Благодаря ти, скъпи. Между другото, трябва да се отървем от тази прислужница. Не я бива за абсолютно нищо.

Артемис си замълча. Джулиет беше трудолюбива и предана и през последните три години бе станала част от дома Фоул. Време беше да използва разсеяността на майка си в своя полза.

— Разбира се, ти си права, майко. От известно време и аз мисля да го направя. Бътлър има сестра, която според мен ще бъде напълно подходяща за тази работа. Мисля, че съм ти споменавал за нея — Джулиет.

Анджелин се намръщи.

— Джулиет? Да, името ми се струва познато. Е, все ще е по-добре от това глупаво момиче, което ни прислужва сега. Кога може да започне?

— Веднага. Ще изпратя Бътлър да я вземе от квартирата й.

— Ти си добро момче, Артемис. А сега ела да прегърнеш мама.

Артемис се гмурна в тъмните гънки на робата й. Ухаеше приятно, на цветя, които плуваха във вода. Но ръцете й бяха студени и безжизнени.

— О, скъпи — прошепна тя и тонът й го накара да настръхне. — Чувам звуци. Нощем. Пълзят по възглавниците и влизат в ушите ми.

Момчето отново усети буца в гърлото си.

— Може би трябва да дръпнем завесите, майко.

— Не — изхлипа майка му и го освободи от прегръдките си. — Не. Защото тогава ще мога и да ги виждам.

— Майко, моля те.

Но нямаше смисъл. Анджелин си бе отишла. Жената пред него допълзя до отдалечения ъгъл на леглото и дръпна одеялото до под брадичката си.

— Изпрати новото момиче.

— Да, майко.

— Нека ми донесе резенчета краставица и вода.

— Да, майко.

Анджелин го изгледа предпазливо.

— И престани да ме наричаш „майко“. Не знам кой си, но със сигурност не си моят малък Арти.

Артемис примигна, за да върне обратно напиращите сълзи.

— Разбира се. Извинявай, май… Простете.

— Хм. И не се мяркай повече тук, защото ще кажа на мъжа ми да се заеме с теб. Той е много влиятелен човек, знаеш ли?

— Добре, госпожо Фоул. Повече няма да ме видите.

— Дано е така — отвърна Анджелин и замръзна на място. — Чуваш ли ги?